Валентин Дишев: За мен залогът на поезията е промяната

„Разказ, в който суетата е отстранена с радикална жестокост и в който безмилостно липсва „голямата” история на венценосците и христоматийните събития. Историята на болящия свят е минимализирана докрай. Тя е история не на разпиляването и даже не на разгръщането, а на събирането. На малкото онова, което единствено има смисъл да остане: драскотината по кожата на мрака, от която кърви, но и свети: „Нека да възпеем белега. / По белезите ще ги назовете”...

Истинското е в копаенето, в търсенето на гласовете на мълчанието и „гласовете на премълчаните”. В концентрата на всичко това. С радикално отсичане на „големите разкази”, на публичните труфила, на ерудитските натрупвания, на всичко, което ни дърпа към разните си центрове на декларирана важност: „Много” / не е името / на спасението. / Сграбчих точката”.

Езикът „изтънява” там. Говоренето е все по-пестеливо, краткословието дири пълнотата на мълчанията. Защото задачата е да се прочете историята през „плавната инволюция / на нейния подпис”. Историята на света, който ме боли.

Една история, изтъкана от неразбирания, включително неразбиране на нищото, важно е да се види, което неразбиране е навярно едно от най-истинските имена на живота. История, в която именно най-същественото е „някой да ме прочете, / някой да ме призове, / някой да ме познае” – докато потъвам в мрака“. Защото това е същинската история. Говорим за познание, което, поради липса на думи, определяме като „мъдрост”. В нея „няма бъдеще”, наистина, и „миналото / се смалява”. Там има само настояще, снело в себе си всички темпорални измерения.

Валентин Дишев много спокойно, някак стряскащо всекидневно навлиза в това пространство, чийто реален регистър е тишината. Тихото говорене, тихото чуване, тихото вживяване, тихата болка, ако щете, която обаче не е поплак, а поезия. Навлиза в пространството на мъдрото смирение, което обаче е много далеч от примирението или пък отчаянието. Напротив.

То е жаден стремеж: „тихо / да свети / тихо / да сълзи / да се стече / да ме втъче / да отекне”. И да си. Да събереш белезите си и да се събереш в тях. Да драснеш с нокътя си бразда, да сложиш дума, да стигне тя до някого и да остане в него. Да стане поезия, да бъдеш поезия: поезията, която съставя света. Това е единственият сериозен исторически път „да се завърнеш към името си”, да влезеш в него. И стига.“, така проф. Георги Каприев описва пътуването и гледната точка на Валентин Дишев, която той разгръща пред читателя и в новата си книга „Янус“.

Можете да чуете интервюто на Силвия Домозетска с Валентин Дишев, интервю, посветено на “Янус“, прозвучало в предаването на Радио Благоевград за култура Арт сезони":