Eмисия новини
от 12.00 часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

„Шин” и Влатко Стефановски в Пловдив: иберо-кавказки джаз, балкански блус, публиката в екстаз и шапки долу пред майсторите

„Шин” с Теодосий Спасов - обложка на съвместния им албум Black Sea Fire (2009).
Снимка: Jaro Madien Records

Случи се така, че миналата година трябваше да съм на друго място и пропуснах „Пловдивски джаз вечери 2010”. Минус една единица за мен, но пък дори ако вземем само последната вечер на тазгодишното издание, можем да кажем, че си наваксах с пълна сила. Драматичният театър в Пловдив се пръскаше по шевовете, недоволни чичковци спореха („ама това е моето място, защо не ми казахте по-рано”), което е смешно, но пък - обърнете внимание: често ли се случва у нас такава блъсканица на джаз концерт? И макар тази година да нямаше джазови класици от старата школа като Били Кобъм, Ранди Брекър или Жан-Люк Понти, мисля че „Шин” (които са по-скоро оригинална комбинация от грузинско традиционно пеене, фламенко с хеви-метъл рифове на баса, български кавал (номер 1 на планетата, г-н Артистичният директор на фестивала – б.а.), танци на народите и кавказки ритми) и триото на Влатко с участието на легендарния холандски китарист Ян Акерман (които ми върнаха вярата, на мен, почитателя на акустичния блус, в електрическия) не само удържаха нивото на предишните издания, но дори и леко го надскочиха (като енергия).
Е, все пак, кои сме ние, за да съдим кое е джаз, кое авангард-фолк, и кое уърлд мюзик и кое блус. След концертна вечер като вчерашната подобни (по принцип безсмислени) въпроси, стават… ами, коя беше превъзходната степен на „безсмислено”? „Шин” ги слушам от няколко години (албумите им, имам предвид), но на живо и мен ме изненадаха с някои интересни тактики и прийоми - майсторското боравене с динамиката и „тихото свирене” на китариста Заза Миминошвили, традиционните грузински танци, които накрая преминаха в рокендрол (нещо, което няма как да се чуе в студийните им записи и трябва да се види на живо), оперирането с една атмосфера, твърде близка до естетиката на Завинул, само че без никакви клавири, а само с акордеон, плавният преход между пънк-хеви-хип-хоп-джаз енергията и вокалната меланхолия (с гласовете на перкусиониста Мамука Гаганидзе и басиста Зураб Гагнидзе). Другото впечатляващо при „Шин”, за разлика от сродни кавказки авангард-фолк групи като „Арминиън Нейви Бенд” например, е че нямат изразен фронтмен – Гагнидзе е основен певец, Гаганидзе – човекът разказващ вицове между песните (един вид конферансие), Миминошвили – виртуозът на групата, и т.н. Дори Теодосий Спасов в случая беше сякаш по-скоро дългогодишен член на групата, отколкото специален гост-фронтмен (както при „Орегон”, Трилок Гурту или Били Кобъм).
В паузата между концерта на „Шин” и този на Влатко възторжените възклицания – основно отправени по мобилни телефони от хора, които са били на концерта, към техни близки и роднини, които са го пропуснали – наистина заеха цялото звуково пространство около Драматичния театър (заглушавайки и футболните 85-годишнини, и предизборната пропаганда насред Пловдив).
Когато Влатко излезе на сцената, се постарах да се настроя така, че да чуя концерта му без всякакви предварителни очаквания, настройки и т.н. (което също си е един вид настройка, но нейсе)… Така е с музикантите, които сте слушали много пъти през живота си. Само че от такива настройки или не/настройки си пролича – от самото начало на концерта – че въобще няма нужда. След Влатко македонската китарна школа много се е развила – днес имаме и Тони Китановски, и Георги Шарески, и Ади Имери – но нека не забравяме първия си досег с нея (той не е само мой, но и на мнозина наши сънародници). Днес аз мога с ръка на сърцето да заявя, че любимият ми македонски джаз-рок китарист е албанецът Ади Имери („Jaболко за Даскалот”, String Forces, Adi и т.н.), но нека не забравяме за кокошката и яйцето – бащата на Ади, легендарният кийбордист Дамир Имери, неслучайно е част от групата на Влатко Стефановски в албума му с Ян Акерман Thunder From The Blue Sky (2008). Програмата в Пловдив беше разделена на две части – балкански блус (Влатко Стефановски, Джоле Максимовски & Дино Милославльевич) и елетрическа блус класика (с Ян Акерман и специалното включване на Теодосий Спасов на финала). „Влатково оро”, „Калайджийско оро”, „Йовано, Йованке”, „Македонско девойче”, Stormy Monday на Т-Боун Уокър, Rock Me Baby на Би Би Кинг (feat. „неговиот добар другар” Ян Акерман, по думите на Влатко) – въобще, пълна програма (с новосадски тамбурашки оркестър, свирещ по телефона в два часа през нощта –извинявам се за реминисценцията, тя не е моя, а на самия автор – най-известната Влаткова песен за всички времена) – горе-долу така изглеждаше концертът, доколкото гръмотевичните бури от ясно небе могат да се описват с думи…

(Материалът е публикуван и на www.mysound.bg)

По публикацията работи: Цветан Цветанов
Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Горещи теми

Войната в Украйна

Най-четени