Ирационална нощ се спуска над „Октогон”, а джазът и градът, които винаги са имали не по-малко понятни отношения помежду си, оживяват всеки в своята си координатна система – и историята започва отново… Защото колкото и да е еднаква всеки път, винаги ще има нови и непредубедени хора, на които да бъде разказвана и чиито съзнания да си я пренареждат фрагмент по фрагмент по съвсем нови начини. Нашият разказ е за тишината, но парадоксално води началото си от остров Обудай, където вече второ десетилетие се провежда една от най-големите музикални вакханалии в Европа, но фестивалът Sziget в случая е „необходимото зло”: от година на година все по-комерсиализиращ се, но едновременно с това и едно от малкото места в Унгария, където (ей така, без излишен шум, на най-слабо посещаваните сцени и в най-неудобните часове) любознателният чужденец все пак може да види и другото лице на съвременната унгарска музика, да премине през стената от реклами и двуизмерни телевизионни фрази и да се озове в Огледалния свят на унгарския ъндъргараунд-джаз, който – също парадоксално – дори е малко пресилено да се именува ъндърграунд, тъй като не е такъв по идеология, а поради абсурдното си състояние на изгнание, характерно за все повече и повече форми на истинското изкуство в съвременния свят.
Главният протагонист в този текст е истински герой именно на този ъндърграунд-джаз, на тази „странна и прекрасна музика”, както я нарича Джон Лури, и той ще ни разведе на драго сърце из местата, където тази музика е много по-близо до корените и същността си, отколкото до захаросаните и до прекомерно интелектуализираните си варианти от края на ХХ век.
Давид Йенгибарян е арменец, родом от Ереван, емигрирал в Унгария след разпадането на Източния блок, съвсем в началото на конфликта в Нагорни Карабах. И макар първите му два албума да са издадени не от някоя независима компания, а от гиганта BMC, сърцето на този музикант сякаш винаги ще си остане в малките клубове и в живото свирене с ъндърграунд джазмени, каквито са Том Уолш или Мат Дерио. Музиката на Йенгибарян напълно отговаря на ситуацията, в която той самият живее – между няколко култури и на границата на няколко езика (арменски, руски, английски, унгарски, испански, френски, сръбски и т.н.) – и най-хубавото в нея е, че никога не се знае къде свършва тангото, къде арменският фолклор преминава в джаз и в кой момент до каква степен Будапеща й е повлияла. Йенгибарян, който е приятен човек, но и интроверт (също в музиката си) споделя, че никога не би стъпил на фестивал като Sziget (откъдето аз съм се откачил за няколко часа, за да се среща с него от другата страна на реката) не само заради големия капитал, но и поради множеството звуци и многото шум, от които музиката само губи. Йенгибарян, чието присъствие на един такъв фестивал като “Срещу течението”, да речем, на който основен принцип беше надсвирването, мина доста незабелязано, никога не би тръгнал да се доказва, свирейки по-шумно, отколкото смята, че трябва, само и само да не бъде заглушен от съседната електронна сцена на остров Обудай. Освен това той не обича да дели музиката на шумна и тиха, нито на бърза и бавна, защото ако тя казва нещо, ако има какво да каже, тя е музика и ако няма какво да каже, не е. И добавя:
„Няма музика за акордеон и музика за не-акордрон, няма музика за пиано и музика за не-цигулка, няма музика за музика и музика за не-музика, аз не свиря на акордеон, а използвам акордеона, за да свиря музика. И ако сега се престорим, че си ме питал каква музика обичам, ще ти отговоря: Вкусната музика. Тази музика, която може да е много сладка, но не и сладникава, много тъжна, но не и песимистична... Музиката може да има различни вкусове, но вкусът й винаги трябва да е много силен, въздействащ”.
И все пак, кога се появява акордеонът в твоя живот?
Не знам, може би още преди да се родя. Дядо ми имаше ателие за поправка на акордеони в Ереван и може да се каже, че майка ми много е обичала този инструмент още преди да се родя. Акордеонът е универсален инструмент, на който можеш да свириш и арменска музика, и класическа музика, и джаз, и музика в стил Фелини или Нино Рота... Зависи какви точно са търсенията ти. Защото акордеонът може да звучи като кларинет, или като флейта, или като бандонеон... Или като каквото друго си пожелаеш.
Как би характеризирал музикалната сцена в Унгария днес? Ти самият си интересен пример – записвал си за голяма компания, но свириш на доста некомерсиални места...
Музикалните компании, музикалните редакции – и хората които работят там на първо място – не се интересуват от музика. Интересуват се как да направят хубава обложка или да напишат нещо умно на корицата, за да се продава съответният диск по добре. Но аз имам да им кажа нещо: музиката е по-стара от парите, така че, майната има на парите. Аз не свиря за пари!
И накрая – значението на тишината (на всички възможни езици) в твоята музика. Не е ли тя това, към което винаги си се стремил?
За тишината е още по-трудно да се говори, по-трудно дори отколкото да се говори за музиката. Аз не съм от тези хора, които могат да говорят за музиката – колко невероятна била и такива работи. Е, не винаги... Но понякога започвам и изведнъж млъквам. И добре, че имам приятели наоколо, които да продължат темата. Както и да е обаче – един от най-хубавите моменти в музиката, или във философията, или в един разговор е тишината.
(Материалът е публикуван и в сп. ЛИК, октомври 2007 г.)
