Едно време, когато звукозаписната индустрия не беше риалити-серопозитивна, да напишеш сам текста и музиката на парчетата си не беше знак за лош мениджмънт, а въпрос на чест. Усещането за мисия не беше монополизирано от мегаломана Боно, „Пъблик Имидж Лимитед” издадоха нещо, което кръстиха простичко „Албум” (ако човек си купеше винилната версия), „Компакт диск” (ако предпочитанието паднеше върху набиращия скорост дигитален формат), или „Касета” (лентов носител от Плеистоцена, който се навива с молив). С това хората на Джон Лайдън окончателно затвърдиха репутацията си на пост-пънк пионери.
Пост-пънк означаваше нещо, което се случва след пънка, тоест след Джони Ротън, аватар на същия тоя Джон Лайдън - рижо, кръвозъбо чудовище от Северен Лондон. Израснало сред престъпници, ирландци и ямайски емигранти (което в оня контекст често е едно и също, да ме прощава политическата коректност), чудовището срути „евгенидайновата” идея за рок, след което се превърна в съзнателна пародия на себе си. Сега, когато вече има и пост-рок, а рок означава колаборация на Джон Лаутън с „Диана Експрес”, рижото кривозъбо се завърна - след 17-годишна пауза - за да опъва нервите на пост-пънк и пост-рок снобите.
В Сърбия, както е известно, държат повече на историята, та първи в комшулука поканиха двата аватара на чудовището, при това в хронологичен ред – първо Ротън с реформираните „Секс Пистълс”, после Лайдън с реформираните ПиЛ. Претръпналата вече белградска публика може все още да се вълнува повече от пневматичния бюст на Цеца, но ние от „Аларма” сме там, в тълпата на 29 юни – защото макар и с 30 години закъснение, редно е да ни се случат нещата в правилен порядък: ако ще ви занимаваме с пост-рок и пост-пънк, нека поне пием вода от извора. This will not be a love song – елате и вие.
