На Йордановден в "Калейдоскоп" сме на блага приказка с Йорданка Манкова от Етнографския музеен комплекс "Свети Софроний Врачански" във Враца.
Йорданка Манкова е родена на 1 октомври 1945 година в Монтана, но расте в село Мърчево. Завършила е българска филология в СУ "Климент Охридски" и от февруари 1971 година, та до днес, работи в Регионалния исторически музей във Враца.
Заедно с Николай Дойнов през 80-тте години на миналия век създават Етнографско-възрожденския комплекс, където Йорданка Манкова е главен уредник. Автор е на три монографии- "Като злато пресеяно"- 1992 година, "Култът към водата в българската фолклорна култура"- 1996 година и "На душата да облагнее"- 2006 година. Има над 100 научни публикации и над 150 научно-популярни статии.
През 2012 година излезе съставеният от нея фолклористичен сборник с народно-песенно наследство от Врачански регион- "Иманье без довършуванье". В предговора към книгата Йорданка Манкова казва, че идеята за наименованието на сборника е взела от репликата на баба Симеона Ашламашка, от село Михайлово, с която животът я срещнал някъде в 70-тте години на миналия век. Тогава възрастната жена й казала:
"Народната песен, мале, е иманье без довършуванье. Него ни молец го яде, ни огин го гори, ни крадец го краде".
Това "иманье без довършуванье" Йорданка Манкова събира и препредава от миналото към бъдещето.
А с щедро и топло сърце Йорданка Манкова е орисана от първия си ден на Белото видело. Защото раждането, детството и израстването й са белязани от едно събитие, което звучи като взето от вълшебна приказка.
Историята за онези времена разказва дъщеря й- известният психотерапевт Мадлен Алгафари.
На жената, отгледала Йорданка Манкова, тази и реална, и митична светла жена, с библейското име Мария, Мадлен посвещава стихотворение, което започва така:
Научих какво е това благородство-
любов при липсата на кръвно родство:
Сестрите на моята баба рождена-
жената по кръв и по име Добрена-
затрили за дълго на мама следите,
а те пък потънали в мъка горките,
когато угаснала млада Добрена,
току-що от Господа с рожба дарена.
Сестрите на дедо, от скръ покосени,
се пръснали бързо от село на село
да дирят останала прясна вдовица-
женица за брат им, за мама- светица,
която досуш като майчица родна
поела с ръце и сърце благородно
кърмачето малко, без майка остало,
сърцето на дедо- осиротяло.
Тя свои деца оттогаз не родила,
но Господ дарил я с дваж майчина сила-
отгледала мама, а после и мене,
обичала дедо през цялото време.
След цели шейсет благодарни години,
когато и дедо от нас си замина,
прошепна тя скръбна, но мъдро смирена:
"Сложете и него да спи при Добрена!
Да си се порадват! За мен има време!"
Сестрите на моята баба рождена-
жената по кръв и по име Добрена-
разбрали тогава, че мама е жива
и хукнали те през глава да я дирят.
По изгрев пред дедовото погребение
съдбата изпрати й чудно знамение-
в един ден загуби едничък бащица,
ала си намери тя родни сестрици.
И днеска потръпвам от силна възхита,
как в страх им продумаха плахо очите:
"Сърцето ни плаче, но и се радва!",
как с дарове свидни като за сватба
те първом подириха моята баба-
жената най-силна, но в този миг- слаба-
светицата, дето отгледала мама,
когато сестрицата тяхна я няма.
И й целуваха с почит ръцете,
и коленичиха ничком в нозете...
Чак после те гушнаха мене и мама!
Да го опиша сега? Думи няма!
Ти, мамо, си истински благословена!
С две майки-светици от Господ дарена!
Дваж-майка Мария и майка Добрена!
Пък аз се гордея, че съм родена
от точно такава богата жена,
предала ми щедро навеки с кръвта
и благородната селска душа!
© Снимка: Йорданка Манкова-личен архив
Стихотворение, което може да разплаче и човек без сърце... Такава- приказна и истинска, до ранимост човечна, е рождената история на Йорданка Манкова. Отгледана с толкова любов, колкото може да носи само едно женско сърце.
Научена да раздава тази любов през всеки ден от живота си- както на децата си, така и на всичко, до което се докосва. А още в младостта си тя избира да се посвети на българската народна мъдрост, естетика и обредност. От колко време е тази любов?
"И така 43 години... Постъпих на работа в музея на 9 февруари 1971 година. Сега съм на финалната права, защото работя близо 10 години над възрастта за пенсиониране. Искам вече да дам път на младите хора.
Тръгвам си удовлетворена, защото заедно с моя колега Николай Дойнов създадохме нещо много добро- Етнографския музеен комплекс. През годините се придържахме към едно основно изискване в музейната работа- да показваме типични неща за региона; да показваме неща, които другаде не могат да бъдат видени; да показваме неща, които са интересни за хората; неща, които са емблематични за региона, че и не само за региона, но и за националната ни култура. Като експозицията, посветена на Дико Илиев например. Дико Илиев е оставил 50 творчески години на врачанска земя. Тази земя го е вдъхновявала."
Най-ценни за Йорданка Манкова са срещите с хората, които са били живата връзка с историята на нашия Северозапад. Или самите те са историята на този край- като легендата Дико Илиев. И докато Йорданка Манкова ми говори за него с уважение и топлота, си мисля колко щастлив човек е тя! Обяснява ми със зряла мъдрост, че е време да се оттегли на заслужена почивка, а говори за работата си с такова пристрастие, сякаш днес е първият й работен ден в музея! Не мога да си представя как тази жена ще се раздели с всичко, което са докосвали ръцете й, което е възстановявала и подреждала през годините в залите на Етнографския музеен комплекс с обич и отдаденост.
Тази любов грее във всичко. Сякаш Йорданка Манкова емоционално се е взидала в своята работа. Затова не настоявам да говори за себе си, а я оставям да продължи с разказа си за Дико Илиев, в чиято любов към българското се оглежда всъщност любовта към българското на самата Йорданка Манкова.
"Няма по-голяма награда за един творец от признанието на хората"- казва по повод живота и творчеството на Дико Илиев Йорданка Манкова. А аз си мисля, че същото се отнася и за нея.
Така, както Дико Илиев е вървял от село на село, от град на град, за да изпълнява своята от него избрана мисия, така и Йорданка Манкова с любопитство, почтителност и любов опознава историята на нашия край, събира, възстановява и подрежда в красивите възрожденски къщи на Етнографския комплекс всичко, което открива за живота на нашите предци. Всеки ден тя посреща гости в музея и ги води из своето пъстро домакинство, готова с възторг и отдаденост да разказва историята на всяка вещ, в която се оглежда паметта на нашия край- от зала в зала, от къща в къща, за да ни покаже колкото може повече от живота на северозападния възрожденски българин.
Слушам пристрастния й разказ и си мисля колко много са ни потребни днес тези уроци по самочувствие, по работоспособност, по сила на духа.
Алеко Константинов в пътеписа си "София-Мездра-Враца" (публикуван през 1897 година), разказва за явлението "Мито Орозов" така:
"Най-отрадно впечатление във Враца ми направи фабриката на Орозова или, по-вярно, самата личност на Орозова. Орозов?! Was is das? - ще попита гордият столичанин.
Я си снеми калпака, приятелю, поклони се на г. Орозов и пожелай да се народят в България повече такива труженици. Орозов е един беден самоук, който от правене на врачански бастони и табакери е достигнал да строи една фабрика, в която днес той, с десетина работника, изработва най-елегантни кабриолети и файтони. Всички машини и приспособления във фабриката са дело на неговите ръце. Днес цялото Врачанско е наводнено с коли и кабриолети от неговата фабрика. ...
Не пропуснах да посетя прочутия склад от вина на братя Кръскиеви, които са получили награди за вината си от всички по-важни европейски изложения в последните години. Тук ни поднесоха едно деветгодишно златно вино- здраве му кажи! Какъв ти херес, какъв ти портвайн- нектар, да го вземе дявола! От три метра те омайва ароматът му. Наляно в бутилки, бистро като кристал, и струва бутилката само два лева..."
Като музеен работник Йорданка Манкова е много горда е с успеха на Мито Орозов- един от първите модерни предприемачи от Българското Възраждане. С часове може да разказва за вината на братя Кръскиеви, за златните международни отличия на майсторките-тъкачки на естествена коприна, произведена тук, във Враца- като Мария Пищикова; за къщите и личната човешка история на Димитраки Хаджитошев и Иван Замбин...
И по майчински е особено пристрастна към уникалната експозиция, посветена на света детето, разположена в къщата на Григория Найденов- един приказен свят- позабравен, но многолик и пъстър, в който живее духът на българското патриархално семейство.
© Снимка: Люба Филипова
Етнографският музеен комплекс "Св. Софроний Врачански" е разположен на почти 6 дка площ и включва три възрожденски къщи- къщата на фамилията Хаджитошеви, къщата на Иван Замбин, къщата на Григория Найденов и две обществени сгради от същия период- сградата на възрожденското училище "Възнесение" и църквата "Св. Възнесение".
Гостувахме днес в "Калейдоскоп" на Йорданка Манкова във врачанския Етнографски музеен комплекс.
Искаше ми се да си поговорим повече за нея- жената, която в продължение на 43 години е била и си остава грижовна стопанка на това шарено домакинство. Тя обаче остана вярна на себе си и насочи цялото ни внимание към събраната под покривите и в двора на комплекса памет за живота на нашия Северозапад. Говорихме си днес предимно за градската култура на възрожденския българин. Темата фолклор- най-голямата любов на Йорданка Манкова, оставаме за следващото ни пътуване до Враца, като завършваме днешния урок по краезнание и етнопедагогика ето така:
"Обичала съм си работата. И през всичките тези 43 години изцяло съм й се отдавала. Какво по-голямо удовлетворение от това?"- Тази любов познават и уважават всички колеги на Йорданка Манкова:
"Ние сме едно голямо семейство и тя е част от това семейство. Така е било през последните повече от 40 години. Вярвам, че така ще е и през следващите много, много години"- казва директорът на Регионалния исторически музей на Враца- Илия Стоянов.
Да е жива и здрава и още много години да си бъде за врачани незаменимата слънчева домакиня на врачанския възрожденски дом, наречен Етнографски музеен комплекс "Свети Софроний Врачански"- това й желаем ние- екипът на Радио ВИДИН, на днешния й имен ден! И както казват по нашия край: "Да й е живо и здраво името, да бъде, да пребъде и да иляди!"
