Програмата е шеметно-красива и страстна, започва с „бащата на руската класическа музика“ Михаил Глинка, който на даден етап от живота си започва да обикаля Европа и да търси „радостта от живота“ и покрай него да усъвършенства композиторките си умения. Отива в Италия, където се запознава с Белини и Доницети, както Менделсон и Берлиоз, след това за Берлин, връща се в Русия, пише две значими опери („Иван Сусанин“ и „Руслан и Людмила“) и разочарован от хладния прием на втората, отово заминава - за Париж,а после за Испания, където прекарва известно време, изучавайки колорита на испанската музика. По-късно се връща към спомените си, към ароматите на Испания, пишейки втората си увертюра „Лятна нощ в Мадрид“. След това концертът продължава с може и най-известния инструментален концерт на 20 век, написан от Хоакин Родриго, изпански композитор, чийто живот е изпълнен с перипетии и обрати - едва 3-годишен, той ослепява, но това не пречи на уроците му музика в родната му Валенсия. През 1921 е приет в Скола Канторум в Париж, където негов учител е Пол Дюка. Именно в Париж Хоакин Родриго се запознава с Мануел де Файа, който му дава увереност, че е достатъчно талантлив, за да продължи да се занимава с музика. По време на Испанската гражданска война живее в Германия и едва през 1939 се завръща в Испания. Само година по-късно е премиерата на концерта за китара и оркестър Аранхуес, който поставя Хоакин Родриго в алеята на славата на испанските композитори. В Аранхуес се усеща комбинацията между френското влияние на Дюка и испанското движение за създаване на национална испанска школа. Огромният успех на този концерт се дължи донякъде и на факта, че китарата (олицетворявана от Андре Сеговия) печели все повече почитатели и присъства все по-ярко на голямата концертна сцена. Името Аранхуес „идва“ от малко градче на 40 километра южно от Мадрид, където много от испанските величия са избирали за своите кралски резиденции. Родриго се „връща“ в своя концерт към по-ранната и щастлива история на Аранхуес, преди 1808, когато Шарл IV именно тук абдикира в полза на сина си Фернандо VII, а веригата събития, последвали този факт водят до ужасите на войната (1808-1814), запечатани в картините на Гоя. В Аранхуес Хоакин Родриго сякаш „връща към живот“ по един неподражаемо характерен испански начин „Златния век“ на своята страна.
След Родриго, програмата продължава именно с де Файа, който му е помогнал, както разказахме по-горе. Мануел де Файа е роден в Кадис, завършва консерваторията в Мадрид през последната година на 19 век, при това с първа награда (като пианист) и със сериозни познания по композиция. Но началото на музикантския му живот не е никак лесно – за да се издържа той в продължение на 4 години пише сарсуели (нещо като местен вариант на комична опера), като от създадените шест само една е поставена. Но пък натрупва опит и избистря идеите си. Така през 1905 пише истинска опера и печели първата си голяма награда. Но и тази (наградена опера) не е поставена и де Файа осъзнава, че ако иска да се развива, трябва да замине там, където „се случват нещата“ и през 1907 се озовава в Париж, където ще остане до 1914 и ще се сприятели с Пол Дюка, Клод Дебюси и Морис Равел. Ще се усъвършенства като композитор и ще открие, че без „испански черти“ музиката му няма да е истинска. Принуден от Първата световна война да се върне в Мадрид, но вече с друго самочувствие, а и Мадрид е „готов да го посрещне“ подобаващо. Неговите богати като звучност, рисуващи на основата на наученото в Париж, със силни испански краски, се поставят и изпълняват. Така на 9 април 1916 в Театро Реал в испанската столица се състои премиерата на „Нощи в градините на Испания“ за пиано и оркестър, творба, която самият Мануел де Файа описва като „симфонични импресии“. Идеята за „Нощи в градините на Испания“ се появява в съзнанието на де Файа още през 1908, през първите му години в Париж – онзи Париж, който е цветен, модернистичен, забързан, танцуващ и… пленен от звуците на Испания. Да не забравяме, че „Иберия“ на Дебюси има своята премиера през 1910 и де Файа е на първия ред сред тези, които аплодират най-силно. Може би затова в тази негова така испанска (и като заглавие, и като замисъл, и като посвещение) творба се усещат „френски нишки“. Формата е много интересна , защото не е традиционен концерт за пиано и оркестър. Клавирната партия, без да е бляскава, е пълна с интерпретационни предизвикателства и същевременно не е водеща, а по-скоро прекрасно обогатяваща. Трябва да кажем, че първоначало идеята „хрумва“ на де Файа, когато той попада на една книга за Гранада в малка книжарница в Париж. Дотогава композиторът не е посвещавал Гранада, която е на 250 километра от родния му град Кадис и е силно впечатлен от картините на двореца и градините на Кордоба, които открива в тази книга. И тук вече идва голямото майсторство, защото Мануел де Файа претворява представите си за Гранада така убедително, плътно и картинно, че „Нощи в градините на Испания“ се превръща в емблематично за испанската музика произведение, което продължава да омайва и страстно да увлича слушателите навсякъде по света. А градините са три – ухаещите на жасмин градини, обрамчващи Алхамбра; неизвестна градина, изпълнена с екзотични танци и градините на Сиера де Кордоба.
И финалът на този „испански“ концерт е за един руски композитор, който пък е един от най-големите пътешественици сред руските композитори. Николай Рисмки-Корсаков е трябвало да стане (така се надявало семейството му) морски офицер и като такъв обикаля океаните им моретата, само за да се убеди, че музиката е неговото признание и да се превърне в един от най-значимите за цялостното развитие на руската музика композитори и в един от най-бляскавите оркестратори в историята. Присъединява се към музикалния кръг на Балакирев, станал известен като Могъщата петорка. Именно срещите и работата му като млад с композитори като Балакирев, Кюи, Мусоргски и Бородин и наученото от тях, в комбинация с цветните впечатления от морските му пътувания водят до създаването на творби като Шехерезада и Испанско капричио. И така, през 1886 година когато Римски-Корасков е на 42, той се „захваща“ да напише две пиеси, замислени като фантазии за цигулка и оркестър по теми от две различни държави. До края на годината приключва с фантазията по руски теми и продължава с темите от Испания, но променя формата. Решава, че вместо виртуозна пиеса (само) за цигулка, ще напише виртуозна пиеса за цял оркестър. Дава ѝ името Испанско капричио. Готова е в края на август 1887, а премиерата е още на 31 октомври в Санкт-Петербург. Успехът е моментален, всички започват да превъзнасят изключителната оркестрация, на което Римски-Корсаков отговаря така – „тезата, която се формира от критика и публика, че Капричиото е великолепно оркестрирана пиеса, е грешна. Капричиото е брилянта композиция за оркестър. Всичко в нея – промяната в тембрите, избора на мелодичния дизайн, така че да е подходящ за конкретно използвания инструмент, кратките виртуозни каденци, ритъмът на перкусиите – всичко това съставлява същността на композицията, а не просто нейната оркестрация“.
Две години след премиерата, през 1889 Римски-Корасков дирижира Испанското капричио на концерти на Международното изложение в Париж. Западната публика е възхитена, а сред най-големите почитатели на творбата са двама млади французи – 27-годишния Дебюси и 14-годишния Равел.
Испанското капричио е любима, непрестанно изпълнявана по целия свят пиеса от премиерата ѝ до днес. Догодина тя ще стане на 130 години. Всяко съпреживяване на нейно представяне на живо е бляскав букет от емоции, вариращи от богатството и широтата на руската (и музикална) душевност до испанските огнени страсти, всичко това поднесено на един многоцветен и невероятно майсторски музикален език. Усещат се следи от първоначалния замисъл на Римски-Корсаков за бляскава цигулкова пиеса, но към цигулковите виртуозни пасажи са добавени „мини-каденци“ и за други инструменти, така че оркестърът е представен като „сбор от виртуози“ – затова пък всички оркестранти харесват Римски-Корсаков (той посвещава Испанското капричио на Руската филхармония в Санкт-Петербург, като изписва имената на 67-те оркестранти на партитурата и всички те са силно поласкани от този жест).
Чуйте повече в разговора на Мариана Гомилева с младите, но талантливи Константин Илиевски - с диригентската палка, и пианиста Иван Керековски.
