24 май е Денят на славянската и българската писменост и култура – ден, който в паметта на нацията стои светъл и вековечен. Негови най-активни сподвижници и радетели са българските поети и писатели – призвани да съхраняват, обогатяват и въздигат словото и „наш’та реч омайна сладка”. През втората половина на ХХ век обаче тяхното слово е едновременно въздигано – когато отговаря на партийната линия и на идеологическата догматика, и мачкано – когато се опитва да изказва истината, очарованието, възвишеността. Та точно за тази амбивалетна позиция на словото, на българското художествено слово е посветено предаването „Премълчаната история” на 24 май. За това как се е чувствало то през втората половина на ХХ век, кои са били хората, които са го държали будно и красиво, и за другите, дето са опитвали да го развалят и принизят. Много са случаите на такива цензурни посягания – като се започне от вкарването на знаменити български писатели в лагери и затвори – тук случаите със Змей Горянин и Трифон Кунев са особено фрапиращи, със забраната за изучаване на Иван Вазов, с начинанието да се обругае „Тютюн” на Димитър Димов, светото, сложено върху гениални поети като Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Цанев, „Лютите чушки” на Радой Ралин и Борис Димовски, ударите срещу романа „Лице” на Блага Димитрова... Подобни печални агресии са наистина множество. В същото време привилегиите за онези, които послушно и смирено следват разпоредбите на властта – за съжаление, тук отново може да се изрежда продължително. И същевременно наградите за послушанието им, описани от Георги Марков в „Задочни репортажи за България” с неподправен патос и истинско омерзение. Та тъкмо за това сложно състояние на словото през тоталитарната епоха на развития социализъм ще дойде реч с доц. Пламен Дойнов – литературен историк, един от най-добрите познавачи на литературата на Народната република, и писателя Владимир Зарев, имал щастието да живее и в двете епохи на литературно битие – и преди промените, станали на 10 ноември 1989 година, и след тях.
