„Един младеж с много години”- така се определи кавалджията, аранжор и автор на музика Данчо Радулов, малко след като отпразнува своята 60-а годишнина на 1 октомври. Уважаваният музикант бе гост в предаването "Съботна трапеза" (излъчено на 7.10.2017 г.) - повод за много истории от богатия му професионален път, повод да чуем отново прекрасни записи, които е реализирал през годините. Изкуших се да започна разговора с поглед към огледалото, метафорично, и да попитам какво вижда:
"Навремето често ни канеха на пенсиониране. Шейсетгодишни хора се пенсионират, едни стари, грохнали ми се струваха, а аз съм бил на двадесет-тридесет години. И съм си мислел, че хората заслужено на 60 години се пенсионират.Те учените хора са го измислили, че до там човек трябва да се труди, а сетне да почива. Но „съвременните учени” вече решиха, че трябва още да работим. И ще работим, аз нямам проблем в това отношение. Какво друго виждам: че не съм се насвирил, не съм написал най-хубавата музика, която трябва да напиша. Дано Господ даде идеи и да създаде ситуации, защото не винаги на човек му идва музата. Има моменти, в които ми е приятно и си тананикам някакви мелодии, които никога не съм чувал, не съм предполагал, че съществуват. А има моменти, в които не може...”
Каза, че се чувстваш младеж. Кое ти дава енергия да поддържаш добра кондиция?
Семейството ми дава това усещане до голяма степен. И просто аз съм си такъв. Не че съм нямал спречквания с хора, врагове да кажем, но много бързо ги забравям, не си го слагам на сърце да помня и да ме тормози. А това е присъщо за младежите.
(...)
- Той е много емоционален, може да му се има доверие и все по-отговорен става., разказа Димитринка Радулова - съпруга, партньор и съмишленик.
А все по-активен ли става с годините?
- На приливи и отливи. Не можеш да кажеш "сега ще направя нещо, ще напиша музика", трябва да има ситуация. Надявам се, че все още съм вдъхновение за него.
Вълнува ли го старостта?
- Е, всеки човек си има едно на ум, но май не остава време да мислим за старостта. Има много други ангажименти, с които трябва да се справяме и много хубави дни мисля, че предстоят занапред, така че няма какво да отделяме време за старостта. Тя така или иначе "дебне като сенкя"...
Кой момент и кой човек отключи за теб пътя към музиката?
Всички в ранното ми детство: двамата ми дядовци - единият пееше, другият свиреше на кавал, бабите ми бяха певици, майка ми има записи в Радио Варна, а баща ми беше двигател.Още от малък помня дядо да свири с кавала, аз го взема от него, мъча се, наредих пръсти, надувка... Всичко вече имам, но не мога мелодия да свиря. И баща ми се чуди-чуди и сяда, и започва да ми тананика някаква мелодия, да се мъча да я направя. Дядо ми не можеше да ми преподава. И тогава у нас дойде бай Желю Димов, на Димо Желев баща му. На него погледнах като на кумир. Той беше изключителен музикант, мъдър човек. Всичко, на което човек можеше да се възхищава, той го притежаваше. Той още повече ме палеше. Това се случва някъде 1960-1961 година в Суворово. А няколко години по-късно учител ми беше бай Цвятко Денков, изглежда към Общината е била школата тогава, която прерасна и в детско-юношески ансамбъл. И аз започнах да ходя на уроци при него, той ми показа нотите. Но повече по слух свирех. След това вече ми беше лесно. Всички мелодии, които ми бяха в главата, песнички главно, сам да ги свиря. (...)
Когато си кандидатствал в музикалното училище в Котел, ти вече си имал много информация, доста музика. Срещал си се с Никола Ганчев и с различни музиканти по различни поводи...
Аз знаех целия репертоар на Никола Ганчев и Стоян Величков. Имах магнетофон, италиански, „Мамбо” се казваше. Моите бедни родители и дядовците бяха събрали пари, за да имаме такова средство. Правих записи от радиоточката и всичко, което се излъчваше, аз го знаех.
Музикалното училище в Котел, Академията в Пловдив, Ансамбъл „Тракия”, след това се прибираш във Варна, тук, в нашия ансамбъл. Това са различни периоди в живота ти, но кои са най-силните моменти за теб?
Сигурно работата ми в Ансамбъл „Варна”. Аз бях поканен тогава от главния художествен ръководител професор Петър Ангелов за диригент на оркестъра. И след четвъртата година нещата за мен тръгнаха доста сериозно. Направих някои произведения, музика за танци, „Ичеренска сюита”, оркестърът беше станал много добър. Бях седем години там, но дойде моментът, в който трябваше да напусна. В това време Атанас Вълчев искаше да работим заедно. Те тогава се отделиха от Ансамбъла на радиото, като една част от хо́ра формира „Мистерията на българските гласове”. И аз бях един от четиримата музиканти, които пътувахме с тях. Това беше точно 1990 година. На Атанас Вълчев му бяха поставили условие да не използва музиканти от оркестъра на радиото, а и до известна степен той предпочиташе с млади музиканти да работи. Защото ние, които бяхме там, имахме голямо желание нещо да направим - в компанията на Атанас Вълчев! Това беше голяма чест и отговорност.
Тогава бяхме аз, Людмил Сотиров - гайдар от Пазарджик, Иван Пердухов – тамбурист от София и Атанас Вълчев. Когато започнах да свиря с Атанас Вълчев разбрах, че дотогава съм си играл на музика. Безотговорно, просто безотговорно... Ние свирехме по 6-7 часа на ден. Той трябваше да ни моделира по негов тертип. Уговорката ни беше, че никакви други предложения за произведения не се приемат, освен тези от Атанас Вълчев. С обещание, едва ли не клетва, че няма да се предлага нищо друго. Но това не ми тежеше, за мен беше огромно удоволствие.
(...)
Цялото интервю и музика чуйте в звуковия файл.И несъмнено в израстването помагат и приятелите. Близките хора, с които освен да "гориш" на сцената, можеш и да им се довериш - тогава, когато светлините на прожекторите не светят, а публиката си е тръгнала. Дългогодишно приятелство и колегиални отношение свързват Данчо Радулов и народната певица Дафинка Дамянова.
" (...) Една благодарност от моя страна, че той беше човекът, който ми вдъхна вяра в самата мен и настояваше, след като ни съкратиха от Ансамбъл "Варна", да се представя в Радио София. Там ме представи на Дора Христова и той е виновникът аз да пея в "Мистерията на българските гласове", за което цял живот ще му бъда благодарна, той ми показа пътя към голямото хорово изкуство. И още по-щастлива бях, когато имах възможност с групата на Атанас Вълчев, в която той свиреше, да концертираме по цял свят."
