"Дойдох в страна като Турция и имах дълбоко вкоренени странни рефлекси по отношение на турците. Американски рефлекси, идващи от много, много дълбоко в нас – за нашето превъзходство, че страна като Турция трябва да иска да бъде като нас. Това просто е твърде, твърде ограничен възглед за човечеството". Това каза в интервю за "Хоризонт" американската журналистка Сузи Хансен, чиято книга "Записки от една чужда страна" бе сред финалистите в номинациите за престижната награда „Пулицър“ 2018.
Сузи Хансен живее основно в Истанбул. "Първоначално исках да напиша книга за Турция, получи се книга за Америка", признава Хансен. Основният подтик за написването на творбата е бил въпросът, който често местните хора задават на повечето американци в чужбина: "Не знаеш ли какво твоята страна направи тук, в моята?" След като открива колко много не знае за американската намеса в различни точки на света, Хансен започва да събира и изучава информация за други страни.
"Както знаем, САЩ е страната на 1 и на 99%. Има малка група хора, за която съществуват огромни възможности за достъп до информация и образование. Разбира се, имаше и възможности много хора да преминат от една класа в друга. Например аз имам по-добро образование от това на родителите ми, завърших университет от Бръшляновата лига, но въпреки годините в престижен университет бях невежа за останалата част от света. И има много хора, завършили „Харвард“, които са като мен. Това е просто от липса на интерес или на чувство за отговорност, че ние трябва да сме ангажирани с останалата част от света. Ние не мислим, че американската много дълбока намеса в чужди страни има нещо общо с нас като личности", разказа Сузи Хансен.
Доброто образование в Америка не означава емпатия или желание да разбираш другия. Знанието трябва да бъде дълбоко осмислено, вярва тя. Любимият ѝ писател е афроамериканецът от средата на 20-и век Джеймс Болдуин, който на едно място отбелязва, че американците нямат чувство за трагедия. Запитана дали това се е променило след 11 септември, Хансен изтъква:
"Болдуин използва фразата в смисъл на какво се е случило в американското минало, за какво американците са отговорни, за способността да погледнеш ясно, да признаеш, да приемеш това като част от себе си. Мисля, че американците никога не постигнаха това състояние. Разбира се, 11 септември беше трагедия, но начинът, по който те му отговориха, отхвърляйки каквато и да е причина група хора да атакуват Съединените щати, отричайки, че Америка е част от по-широк исторически цикъл, който кара насилието да се върне срещу нас у дома – вместо това искахме да бомбардираме всички, отново почти забравяйки историята. Мисля, че се провалихме в това отношение".
Всеки студент по международни отношения познава понятието "американска изключителност" – вярата на американците, че Америка превъзхожда останалите страни. Сузи Хансен стига до извода, че в САЩ привържениците на Доналд Тръмп и Хилър Клинтън изглеждат като много отдалечени едни от други, но когато наблюдаваш собствената си страна отстрани, прозренията понякога са неочаквани:
"От Турция те ми изглеждаха много еднакви. Либералният елит и консерваторите страдат от еднакви слабости по отношение американското величие и изключителност. Мисля, че една от най-големите грешки на този либерален нюйоркски елит е това, че те се мислят за толкова превъзхождащи другите, самодоволни и арогантни. Те отказват да признаят грешките си от изминалите 75 години. Това, което постоянно се опитвах да направя в книгата, е да разпозная това, въпреки че се заблуждавах, вярвайки, че съм с по-отворен ум и по-освободена от повечето американци. Дойдох в страна като Турция и имах дълбоко вкоренени странни рефлекси по отношение на турците. Американски рефлекси, идващи много, много дълбоко от нас – за нашето превъзходство; че страна като Турция трябва да иска да бъде като нас. Това просто е твърде, твърде ограничен възглед за човечеството. За съжаление, демократите и либералите се борят срещу Тръмп, като отново засилват чувството за американска изключителност. Например: "Чакайте, той не ни представлява! Америка е страхотна, Америка е изключителна, ние наистина сме място, където културите се претопяват и прочее". Мисля, че това може да има опасни последици за външната политика".
Дихотомията "добро – зло" е силно вкоренена в американското мислене и това се отразява върху външната политика и отношенията с арабския свят и мюсюлманите:
"Арабско-мюсюлманската цивилизация е нещо много голямо. Смятам обаче, че американците обвиняват мюсюлманските нации точно в същото, което и те правят. Те смятат, че това е голяма група хора, която иска да разруши американския начин на живот и че сме под обсада. Те обаче не са склонни да признаят, че същият тип мислене подтиква групи мисионери да отидат в Османската империя и в мюсюлманския свят, за да се опитат да го покръстят. Съществува дълга история на САЩ като ясно изразената християнска страна, целяща да "цивилизова" варварите. Тези мисионери са първите, които възприемат света като разделен на ислям срещу християнство. Мнозинството американци обаче не смята, че тази намеса на Запада има нещо общо с гнева и насилието на мюсюлманите днес. Интересно е, че нашата външна политика много често е тази християнска външна политика, датираща от епохата на мисионерите (през първата половина на 19-и век) и езикът, който мисионерите използват, много често е езикът на изказванията за външна политика на нашите настоящи лидери".
Почти невъзможно е да спрем да мислим в категориите, наследени от Студената война, смята Сузи Хансен. Освен личният опит в Турция, и други преживявания помагат на Сузи Хансен да погледне от друг ъгъл към страната си. Сред тях са и пътувания в Гърция и Афганистан.
"Във всички страни има бедни хора. Проблемът е, че американците смятат, че са толкова много над останалите и заради това мислят, че е нормално да нападат други страни, да им казват каква да бъде икономическата им политика и т.н. Мисля, че ако американците имат по-реалистична представа за това какво се случва у дома, няма да имат същото арогантно отношение", допълва Хансен.
Цялото интервю чуйте в звуковия файл.
