Музиката с камъни! Ако някога сте чели за нея при Тери Пратчет, но случайно не сте разбрали за какво иде реч – това е то. Нарича се Ролинг Стоунс и те повлича като лавина, разтърсва те до мозъка на костите, електрифицира душата ти и размита всички глупости от света наоколо, за да остане да стърчи само голата реалност. Също като въпросната реалност, тази музика понякога е любовно красива, понякога е зловещо грозна - но е така първична и директна, а същевременно така изтънчена и иронична, че ти спира дъха. Послания ли? Какви послания, бейби – просто ме вземи, готов съм.
Всички знаят, че Ролинг Стоунс означава „търкалящи се камъни”. Името е красиво и доста различно от типичните за началото на 60-те имена на британски рок-банди. Те са обикновено от една дума и ориентирани към животинския свят – „Бийтълс”, „Ярбърдс”, „Анималс”. Името Ролинг Стоунс се появява през 1962, преди първото им представяне в лондонския Марки клъб. Репортер на „Джаз нюз” звъни за информация и между другото пита как се казва групата. Брайън Джоунс, който говори с него, не знае, защото кой ти мисли за незначителни подробности. Пред очите му е обаче един албум на американския бог на блуса Мъди Уотърс, по когото всички си падат и когото имитират. Rollin` Stones е заглавието на първата песен от този албум и Брайън Джоунс просто го прочита. Това е историята. Пръв я разказва китаристът Кийтс Ричардс и тя никога не е опровергавана, така че или е истинска, или Стоунс са решили да не я развалят, защото звучи готино. Както и в много други случаи, когато говорим за Ролинг Стоунс обаче, нещата изобщо не са така прости.
Да, изборът на името може да е случаен, но само по себе си то е широко разпознаваемо и натоварено със смисъл. Още през 50-та г. н. е. сирийският роб и римски писател Публиус Сирус подхвърля знаменита фраза - камък, който се търкаля, мъх не хваща. Тя се закотвя в съзнанието на европейските народи като обща поговорка и вече почти 20 века образът на търкалящия се камък предизвиква асоциации. Освен това, на английски Ролинг Стоунс има не само пряко значение, а е идиом, който означава „свободни странници”, „бродяги”, „скитници” – една традиция, която винаги е била свързана с контракултурата. Нали се сещате – говорим за времето, когато поколението на битниците, родило „По пътя” на Керуак, тъкмо се трансформира в поколението на хипитата, за които думите секс, наркотици и рок-енд-рол са не просто заглавие на стар филм, а нова, дива реалност.
Стоунс, Това е само рок-енд-рол
Така си е – това е само рок-енд-рол, но аз го харесвам. Всички го харесват – ако успеят да го чуят наистина. Или ако успеят да разберат за какво става дума. Защото, както се изцепи хлевоустият Кийт Ричардс през 2012, когато групата празнуваше своята 50-годишнина на сцената: „Тези дни всички говорят за рок. Обаче мнозина забравят, че има и рол.” Ролът в случая на Ролинг Стоунс вероятно е плод на гениалност – иначе би бил плод на случайност, много по-невъобразима от Големия взрив. Тънкият момент тук е, че говорим за колективна гениалност – за разлика от „Бийтълс”, които бяха крехък сбор от индивидуалности, затова и не оцеляха дълго, Стоунс успяха да си стиковат безумните характери и, вече близо 60 години са група. Да, направиха и индивидуални проекти с по-голям или по-малък успех, но винаги се връщаха, без да се притесняват да признаят, че Ролинг Стоунс е някакво колективно чудовище, което им дава допълнително сили и без което не могат. Или не искат.
Иначе в групата Мик Джагър и Кийт Ричардс, които се познават от 7-годишни, са основните композитори, но композирането е само част от огромния комплекс обща работа. Явно момчетата са си научили урока - че за да се роди и развива тази колективна гениалност, не по-малко важни са шантавите музикални и житейски идеи, които постоянно се въртят помежду им и образът, под който тези идеи се представят на сцената и поддържат в живота от всички. Иначе няма как да се роди чудото, което виждаме – огромната електрическа искра, пълна не просто с удоволствие но и със смисъл, която постоянно снове между Ролинг Стоунс и тяхната публика. Както казват критиците - има и много други групи, които пълнят стадионите, но тях никой не ги възприема като нещо повече от удоволствие за една нощ.
Стоунс, Вентилатор блус
Това е „Вентилатор блус” от албума Exile of Main St. Блус, разбира се, защото рок-енд-рол без блус би било нещо непродуктивно, като любов без секс. Тук са музикалните корени на Ролинг Стоунс. Казват, че след първото, при това не особено сполучливо, турне на групата в САЩ, там скачат главоломно продажбите на позабравените и преоткрити във Великобритания големи американски блусари. Но какво всъщност правят Стоунс, та така бързо се изстрелват на световния музикален връх и вече 56 години продължават да са горе. Ами правят революция, ето какво. Още с появата си те чупят редица стандарти и табута – музикални, психологически, поведенчески. Например, до тяхната поява, в света на рок-енд-рола като правило има изявен певец, зад когото свири някаква група, може би добра, но сама по себе си без особено значение. С Ролинг Стоунс идва модерното разбиране – банда с фронтмен, който пее, но той не е по-важен от останалите. В един хотел по време на турне се разиграва знаменита случка, която добре илюстрира това. След концерта, посред нощ и жестоко накъркан, Мик Джагър търси Чарли Уотс, като крещи по коридора – къде е моят барабанист…..Уотс, който е най-кроткият тип от всички, спи сладко, но се събужда от алармата, става, намира Мик и му шибва един шамар с думите: „Само да съм те чул още веднъж да ме наричаш твой барабанист, ти, пияна маймуно, която е мой певец”.
Стоунс, Раздвижи се
Революционен е и саундът на Ролинг Стоунс, от него се ражда целият хард рок после. Текстовете им, които на повърхността звучат елементарно – обичай ме, бейби или къде си, систър морфин - като правило имат най-малко два, а често и повече смислови пласта и започват да превръщат рок сцената от място за чисто забавление, в място за истинско изкуство. Никак не са маловажни и подробности като дългите коси например. Всъщност Стоунс ги въвеждат, а не „Биътълс”, както смятат някои. Оказва се, че това е истинска обществена революция във Великобритания. Там дълги коси за последно са били модерни през XVII век, в двора на изтънчения, открит за забавления крал Чарлс I. Следва гражданската война, кралят е победен и обезглавен от кръглоглавите, тоест, късо подстриганите пуритани на Кромуел. И цели три века след това на дългите коси се гледа с подозрение, те дори могат да ти навлекат неприятности. Но Стоунс нямат нито пари, нито време, нито желание да се подстригват – нали са бунтари, имат не само дълги коси, но носят всекидневни дрехи, често дори не изглеждат особено чисти. А-а – и вместо да пеят кротко, търчат по сцената като изоглавени, особено Мик Джагър. Всичко това донякъде е естествено, идва им на момчетата отвътре – но донякъде е и концепция, измислена от техния мениджър Андрю Олдъм.
Стоунс, Липсваш ми
Групата е на средна възраст 20, а Олдъм е дори още по-млад, толкова млад, че няма право да получи лиценз за мениджър и майка му подписва всички договори - но той наистина позиционира в общественото съзнание Ролинг Стоунс като обратното на „Бийтълс”. Даже провокира едно музикално издание да излезе с недвусмисленото заглавие:”Бихте ли позволили дъщеря ви да се ожени за някой от Ролинг Стоунс”. Да, бръмбарите са чистички, спретнати и правят красива, но лесна за възприемане поп музика – камъните са мръсни, дългокоси, заиграват се с дявола и правят музика, която дращи душата и мозъка ти с големи нокти. Всъщност специалисти подчертават, че когато се появяват в началото на 60-те, Стоунс не са единствената група с толкова много и разнопосочни търсения – но май са единствените, които имат толкова много и разнопосочни търсения едновременно, при това успяват да ги съберат заедно и да ги превърнат в неделима част от приключението, наречено голямото изкуство на XX век.
Стоунс, Боядисай го черно
