Този месец УНИЦЕФ, съвместно с Министерството на образованието и науката, започна кампания против насилието срещу деца, фокусирана върху насилието в българското училище. “Заедно срещу насилието в училище” е първата мащабна инициатива в новата 5-годишна програма за сътрудничество за периода 2018-2022 г. между Детския фонд на ООН и Правителството на България. От тази година представител на УНИЦЕФ за България е д-р Джейн Муита – родом от Кения, магистър по педиатрия от Университета в Найроби и по обществено здраве от университета „Джонс Хопкинс“ в САЩ. Наскоро тя участва във форум в София срещу сексуалната злоупотреба с деца, организиран от Държавната агенция за закрила на детето съвместно с УНИЦЕФ, Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Климент Охридски“ и Асоциацията на европейските журналисти - България, и даде специално интервю за БНР.
Нека приемем, че всички хора са добронамерени и чувствителни към проблема за насилието срещу деца. И все пак, кои са основните прояви на неразбиране по тази тема, които срещате в своята практика?
Проблемът за насилието срещу деца е много тежък, особено що се отнася до сексуалното посегателство. Всички проучвания, направени по света, показват, че това много често се случва вътре в семейството, може да бъде причинено от близък роднина или от някой, който е емоционално тясно свързан с детето. В тези случаи насилието обикновено остава скрито. Заради определени културни норми, в някои случаи е табу за хората да сигнализират, че бащата е изнасилил своето дете, че братът е изнасилил своята сестра, или че момче е посегнало сексуално на своята приятелка, без да получи разрешението й. Това е големият проблем, но също и това, че децата се чувстват засрамени, че им се е случило, особено по-големите деца, които вече осъзнават, че това е насилие. В днешно време още по-голям проблем е, че се случва online, и когато се случва online, много родители не разбират какво става с детето им. В 30 страни, за които имаме данни, само 1 % от децата съобщават за преживяното сексуално насилие. Когато има толкова малко информация, за службите е трудно да се справят с проблема. Затова ние от UNICEF влагаме в обучението на медиите, на системата за сигурност, на полицията, на социалните и на здравните служби, така че всички да бъдат добре осведомени по темата. В някои от случаите на сексуално посегателство, много трудни за разкриване, децата остават в тази ситуация дълго време и едва като възрастни малка част от тях споделят, че са имали такива проблеми. Всъщност в част от изследванията, които правим сега, използваме интервюта с възрастни хора, в които ги питаме за тяхното детство, и откриваме, че са преживели много тежко насилие тогава. Едно от нещата, които можем да направим, е да съобщаваме за това, но е важен начинът, по който съобщаваме! Затова правим обучения за журналисти. Вашата роля е да информирате обществото, но репортажът не бива да наранява още веднъж детето, дори и вече пораснало. Етичното медийно отразяване е от решаващо значение и ние сме благодарни за форума, който организира Асоциацията на европейските журналисти!
Хората у нас казват: „Защо тя споделя чак сега, толкова години по-късно?!“, дискутирайки например движението срещу сексуалния тормоз „Me too“, със съмнения в искреността и в мотивите на жените. Защо преживелите сексуално насилие деца споделят толкова години по-късно?
Преди всичко те се страхуват да не бъдат изнасилени отново, защото все още живеят в същата среда. От друга страна, хората не им вярват, когато споделят. В някои случаи детето споделя със своята майка и майката взема страната на насилника. Така детето се оказва в още по-тежка ситуация! Дори и за възрастен, преживял насилие, е много трудно да сподели, защото в много случаи това се стоварва обратно към него. Едва ли не го обвиняват, че е предразположил да бъде изнасилен. Например на няколко момичета беше казано: „Ти си действала по начин, който подсказва, че би продължила нататък!“ Според някои традиции, когато става въпрос за секс и момичето каже „Не“, се приема, че това означава „Да“. В много случаи жертвата или детето, което е било изнасилено, чувства, че ако сподели, ще му бъде казано, че само е предизвикало насилието. Точно затова трябва да бъдем много внимателни за начина, по който даваме гласност. Също така трябва да помогнем на децата! Когато правим правилно отразяване на проблема в медиите, повече деца и дори повече жени ще намерят смелост, ще излязат и ще говорят за това. Ние трябва да им осигурим анонимност, когато правим репортаж, така че да не се върне всичко обратно към тях! И също така е много важно да има гореща линия за помощ като представената на форума телефонна линия на Асоциация „Анимус“. След като информираме, запазвайки анонимността, детето да се насочи към служба за помощ. Иначе няма смисъл да се информира! Също както когато някой се разболее, отива в болницата, така ако преживее насилие, трябва да има служба, в която може да получи помощ. Затова ние от UNICEF работим заедно с всички неправителствени организации за защита на децата, за да бъдем сигурни, че има такива работещи служби. И така веднъж докладван, случаят да бъде проследен до прекратяването на насилието. И още нещо: психолозите обръщат внимание, че е много важно да бъде ангажирана майката и да бъде осигурена нейната подкрепа за детето, което е било изнасилено, тя да не застава на страната на насилника, защото в противен случай детето се затваря напълно в себе си. Така че е от решаващо значение да бъде подпомогната майката да приеме и да се изправи срещу проблема заедно със своето дете!
Повечето хора свързват тези проблеми с по-слабо развитите икономически и културно държави. Но каква е статистиката за развитите общества?
Това е проблем, който се среща във всички държави – и развиващи се, и развити. Насилие се случва и сред бедните, и сред богатите хора. По света има около 15 000 000 деца в юношеска възраст. Нямаме достатъчно данни за броя на децата на възраст под 10 г. Може да се случи на всяко дете! И все пак, кои от тях са най-уязвими? Първо това са децата с физически увреждания или интелектуални затруднения, защото са беззащитни. След това са децата, които не получават добра родителска грижа през цялото време, например които са оставени сами или на друг човек, защото майката е много заета на работа. Може да се случи и с деца, отглеждани в специализирани институции. Дори и децата в малки центрове от семеен тип трябва да бъдат наглеждани непрекъснато и с много внимание. Това, за което призоваваме, е всеки от нас да има активно отношение! Защото иначе лесно може да пропуснем знаците за случващо се насилие. Когато една майка дойде и каже „детето ми е болно“, често дори педиатърът слуша майката, но не разговаря с детето. Аз също съм педиатър и в моята практика моля майката да отстъпи встрани и давам възможност на детето да сподели какъв е проблемът и да бъде прегледано, независимо от възрастта му. Така мога да видя и да разбера нещо, което родителите може би са пропуснали. Призоваваме и бащите да имат активно отношение, защото момчетата също са обект на насилие. Ако за насилието над момичетата имаме малко данни, то за насилието върху момчета разполагаме с още по-малко, но то също се случва!
Работейки много години по тези тежки теми, Вие не сте изгубили усмивката си. Кои са добрите примери, които Ви карат да се чувствате най-удовлетворена от дейността си в UNICEF?
Работя в UNICEF от 20 години. Причината да се присъединя към организацията, работейки вече като педиатър в моята родна страна Кения, е, че когато става дума за децата, говорим за нашето бъдеще. И с всяко действие спрямо децата, градим нашето бъдеще – по отношение на здравеопазването, образованието, закрилата. Инициативите на UNICEF подкрепят държавните институции в усилията им да функционират по-добре в полза на децата. Защото всяко дете има права, но те невинаги се спазват реално, дори в развитите държави като Вашата. За мен е важно да работя за промяна на тази ситуация и вярвам, че го правя във всички държави, в които съм била. Това ми носи лично удовлетворение! В България съм от 4 месеца. Много съм горда, че заедно с моя екип започваме кампания против насилието срещу децата! Избрахме да се фокусираме върху насилието в училищата. Да, извършва се насилие и у дома, и на улицата, но трябва да се започне отнякъде в борбата срещу него. Децата идват на училище от вкъщи. Това ще ни даде възможност да обединим усилия с родителите и учителите, за да видим как можем да се справим заедно с проблема. До месец февруари ние ще разговаряме с младежи от 19 до 24-годишна възраст за детството им. Въз основа на събраната информация ще можем да набележим конкретни действия. Защото ние не бихме искали да говорим само за данните, без да направим необходимото! Надяваме се да получим обществена подкрепа, да променим отношението и да подпомогнем работата на институциите, така че да постигнем намаляване на насилието и по-добър живот за децата в България. Това е моят ангажимент като представител на UNICEF тук.
Какво е Вашето послание, което бихте искали да достигне до всяка българска майка, като мен например?
Аз съм майка и баба, педиатър и учител, възрастна жена в общността. Бих искала да кажа, че отговорността на майката не приключва с раждането на детето. Вие сте майка през целия си живот и трябва да бъдете негова подкрепа. Аз имам деца на 35 г., но все още ги напътствам. Защото имам отговорност към моите деца, както и към децата в общността. В Африка ние казваме че децата принадлежат на общността, а не на родителите. Разбира се, най-голямата отговорност е на родителите, но също и на мен, и на Вас, на учителите, на журналистите, на цялата общност! Всички ние носим отговорност за децата – да направим така, че да ходят на училище, да се чувстват сигурни, да се развиват и да участват в развитието! Това е моето послание.
