Подводният риболов е екстремът, който съчетава комплексни спортни умения с праисторическата ни страст да подгоним и догоним вечерята. За романтичните убийства с харпун в „Изотопия” разказа Димитър Франгов. Митко е част от Морския клуб „Портус Кариа” в Шабла и член на Управителния съвет на Българската федерация по подводни спортове. Срещнахме се съвсем близо до Шабленската тузла за бързо въведение в опасното му хоби, което хипнотизира малки и големи почти със силата на случайна среща с поогладняла акула.
Любовта на Димитър към морето се ражда в детските години: „Бях ученик, когато имаше клуб „Млад моряк“ в София, на доста необичайно място – в квартал „Орландовци“. Имаше един капитан –Валентин Златаров.”
Валентин Златаров е трето поколение в емблематична капитанска фамилия. Син на капитан Анатоли Златаров, някогашен директор на Морското училище във Варна, и внук на капитан Иван Томов, който жертва собствения си живот през 1941-ва, за да спаси Пирея, като извежда сам от пристанището пламналия параход „Княгиня Мария Луиза”, натоварен със снаряди и бензин, преди да се взриви.
„Той провеждаше курсове, насочени повече към яхтинг, плаване, даже сме правили две детски обучения на Варненското езеро, ходили сме и с Военноморския флот да правим обучения. Беше много интересно за деца. Животът ми винаги е бил свързан с морето. Още навремето, когато се ходеше на смени от по две седмици. На лято изкарвах 3-4 смени – с бабите, дядовците, с нашите, с леля ми и чичо ми. И оттогава датира любовта ми към него. Явно откакто съм се родил”, споделя Димитър.
По-късно животът го отвежда от София в САЩ, а накрая бракът му го довежда в Шабла, откъдето родом е съпругата му: „Любов от пръв поглед – и към жената, и към нейния край“.
Митко винаги е обичал и да лови риба. С въдица обикаля язовири, реки и морета, но в Шабла местните му помагат да се научи и да се гмурка. Минава през водолазно училище в Русалка и се потапя завинаги в черноморското синьо. „Подводният свят е прилично предизвикателство, което си струва да се опита.”
И ако възразите на Димитър, че човек може да се предизвика и без да убива друго живо същество, той ще ви признае, че е критикувал ловците и че желанието за лов е странно и атавистично, но самият той се е оказал не по-различен от останалите:
„Така че малко ме хващате натясно. Убийството си е убийство под всяка една форма. Аз наричам това убийство малко по-романтично. В определени моменти рибата те намира, не ти нея. Търсите се, както две души се търсят в живота. Така и под водата се случва, с тази разлика, че имаш много по-малко време, в нетипична среда си и е малко екстремно. Смятам, че по-скоро морето ти дава, отколкото ти да взимаш.”
При романтичното убийство харпунджията, досущ като Купидон, отстрелва любимата със стрелите си, но не винаги. Понякога пропуска – неволно или нарочно, защото рибата става някак симпатична, признава Митко и си спомня за любимата симпатично-романтична, която е пощадил. Лаврак:
„Бях на едно от любимите си места по Северното крайбрежие. По едно време на място, абсолютно необичайно за мене, в тихо, спокойно, бистро море, се появи голяма риба. Мина най-безцеремонно пред харпуна ми без изобщо да се притесни, че мога да натисна спусъка. Истината е, че толкова се респектирах от това поведение, че си дадох сметка – всъщност аз съм в неговите ловни полета, не той в моите. Проявих уважение като ловец към ловец и не натиснах спусъка. После още един път се засякохме, втори път, но – разбрахме се, следващ път (тъкмо той ще е по-голям) евентуално да не се получат така приятно нещата. Но това ми беше една от първите срещи със сериозна риба. Знам хилядите истории, които харпунджиите крият зад всяка среща, те са винаги много интересни. Пак казвам, че има известна доза романтика, въпреки че става въпрос за вечеря.”
Е, точно този лаврак не станал вечеря за семейството на Димитър. Описва го с уважение и му признава, че е същински чешит: „Големият шлем или голямата награда за положения труд. Това е хищникът на хищниците в морето. Излиза при много странни обстоятелства. Обикновено при мътно, бурно море, понякога може да излезе най-необичайно, буквално пред тебе, когато най-малко очакваш. Такъв беше и случаят с тази риба. Може би беше към 6-7 килограма.”
Спокойно обаче може да достигне и десет. А ето и най-засищащата вечеря, на която Митко очевидно не е симпатизирал толкова много: „30-килограмова риба, но тя е от Карибското крайбрежие на Коста Рика. И от Мексико имам добри, интересни улови.”
Димитър е попътувал по света, за да се наслаждава на екстремното си хоби. След началото на пандемията тези пътешествия, естествено, секват. Иначе когато е на път, особено до екзотични места, прави всичко възможно да се гмурка. Запознаваме ви отблизо с 30-килограмовата му изядена приятелка, приводнила се успешно в тигана и в рибешкия Рай: „Нарича се Giant Trevally. Има я и в Средиземно море, може би двайсет и няколко килограма. Срещал съм и акули, и китове. Не говорим за тях като за вечеря, по-скоро ние се чувстваме там така.”
Преди 3-4 години в Мексико Димитър се среща отблизо с две акули, които го преследвали където и да отиде. И при 30 метра дълбочина, и при 7-8. Кръжейки „като сенки”. Не му направили нищо, но се шегува, че в такива ситуации харпунджията включва на „код кафяво”. Самият той не се уплашил – акулите или щели да го изядат, или не. Нищо не можел да направи и да иска, докато не пристигне лодката, за да го изтеглят. Тогава Димитър има зад гърба си вече 7-8 години опит. Те обаче нямали кой знае какво значение, защото тамошните условия и риби са коренно различни от черноморските.
„Ние тук стреляме риби кило-кило и половина. Прилична риба, но от тяхна гледна точка това е стръв.” При нас харпунджиите се крият и дебнат по-плашливите риби, докато там е важна скоростта, с която отстрелваш рибите. Те преспокойно се движат заедно с гмуркача. Там водата е много бистра и разстоянията са трудно преценими. Затова и Митко невинаги уцелвал.
Определено в онзи ден не му е вървяло. Не стигат близките срещи с акули, ами и чисто новият му харпун пуснал неочаквано стрела. Нещо, което е много опасно, предупреждава Димитър, особено ако харпунджията е неопитен. Тук е мястото и за два съвета – харпунът винаги се държи надолу и никога срещу човек. Зарежда се само под водата.
Екстремни моменти в екстремните спортове колкото искате. Как обаче човек се контролира така, че да постъпи по правилния начин и да запази самообладание? Особено във водната среда, където тялото е подложено на немалко изпитания.
„Там нямаш шанс. Това е екстремна ситуация в нетипична среда. Трябва да си освободил съзнанието си, не само за да имаш добър улов. Въпрос на оцеляване е да настроиш мисълта си със съвсем други намерения.”
И, разбира се, трябва да се гмуркаш психически подготвен. Ако ще си на място, където има акули, не можеш да си представяш, че няма да ги срещнеш. Опасностите са много, но е важно да са добре обмислени предварително:
„Тук става въпрос за freediving, гмуркане само със собствения ти запас от кислород, не говорим за апаратура, която да подава сгъстен въздух. Рискуваш здравето си. Трябва да имаш теоретична подготовка какви процеси протичат физиологично. Оказва се, човешкият организъм е доста податлив на налягания.”
Според Димитър интерес към любимия му спорт има, при това расте. Свързан е с достъпната екипировка, каквато у нас в соц-а нямало. Технологичният напредък днес не подминава и подводните спортове. Измислят се нови материали, ползват се компактни водолазни компютри, които помагат на гмуркача да следи развитието си.
Но и преди, и сега най-важното измерение в подводните спортове – каквито и да са те, носим в главите си:
„За съжаление, в историята помним случаи, в които сме губили колеги, дори на състезание. (...) Другата крайност, в която човек може да отиде, е да надцени себе си. Физическата подготовка е абсолютна необходимост.” Димитър дава пример как най-опитните успяват да научат „да включват и изключват органите си”, да контролират пулса и да ползват максимално разумно кислорода си.
За безопасността на гмуркачите се ползва буй. Той показва на хора, лодки и кораби, че има човек под водата. Макар да има случаи, в които и буят не спира околните: „Има такива инциденти, даже мисля, че на световно един от старите легендарни състезатели Драго Демирев има удари от перка на лодка.”
Буят има червен флаг с пресечена бяла линия. Гмуркачът е вързан за буя и би трябвало да бъде заобиколен на сто метра разстояние. Въпреки това и на състезание в Созопол Митко е бил теглен от любопитни зяпачи на водно колело.
Преди във вътрешните български състезания по подводен риболов печелел този, който удари повече риба, разказва Димитър. Днес правилата са различни. Произтичат от възможностите на Черно море, но следват и световната практика. Рибите са в категории, а във всяка категория има ограничение колко животни можеш да отстреляш. За всяка риба има бонификация. Ако гмуркачът изпълни квотата си, пак е бонифициран. Допълнителни точки се взимат, ако намирането на рибата коства повече усилия. Не е важно да убиеш повече риба, а е важно да намериш правилните риби.
„Комбинация от много различни видове риби може да донесе много повече точки, отколкото десет убити риби от един вид. Което допълнително развива способностите на състезателя, защото има състезатели, които ловуват в по-плитка зона, други, които са специализирани в дълбоките части”, но всички трябва да се развиват комплексно, за да имат по-големи шансове за победа.
Важно е още да имаш добра стрелба, особено ако стреляш по риба, наплашена от многото състезатели.
Но най-важно е да излезеш от водата жив, категоричен е Митко. Споделя, че харпунджиите се грижат да има риба в Черно море. Противник е на дънното тралене и прави видеа, за да запознава хората с опасностите от него.
„Подводният риболов е най-щадящият. Подбираш рибата според размера, нито мрежата, нито траленето може да подбере рибата. На въдица също има риск да клъвне и малка, и голяма риба.”
Застрашените риби са забранени за харпунджиите, а за всички останали има квоти. Те не могат да ловуват в язовири, реки и езера, а само в морета и океани. Подводният риболов е позволен само в светлата част на денонощието.
„Ние се грижим за морето, даже правим кампании за почистването му. Присъствието ни е постоянно наблюдение, виждаме аномалии, виждаме най-различни ситуации, които ти оставят добри или лоши спомени.”
Не спомен, а сън. Това е най-лошото, което навестява съзнанието на Митко. То е ужасът да не попадне на удавник. Не му се е случвало, но на други – да. Иначе в морето могат да се открият всевъзможни предмети, които оставят хубави спомени. Последно край Калиакра Димитър попада на топка за американски футбол. Има колекция с различни вещи, намирани на необичайни места.
В нея обаче няма и помен от необичайните и обичайни боклуци, които изхвърляме в морето. Колкото повече обитатели в него, толкова по-мръсно. И все пак, има различия, които наблюдателните харпунджии забелязват.
„Северното черноморие е една от най-чистите акватории, в които съм се гмуркал.” Причините са свързани с по-слабото застрояване и по-малкото население. По-голямата част от подводните боклуци са довлечени или изпаднали от кораби. „Морето изхвърля”, казва Митко.
Както изхвърли рекордните 169 килограма кокаин за 71 милиона лева край Шабла през пролетта на 2019-а. Ето какво си спомня харпунджията за онази пролет: „Имам парцел в Тюленово и си оправям терена, а хеликоптери почват да хвърчат и има необичайно много хора в селото, което в този период е безлюдно. Много по-вероятно е да видиш лисица, отколкото човек.”
Многото хора и полицаи били любопитни за местните. Почувствали се като през август, а голямата пратка с кокаин кара Димитър да се шегува, че заради нея лавраците били много по-бързи от обичайното, а апнеите на гмуркачите – много по-дълги.
Наяве или насън, това, което истински опиянява и те улавя завинаги, е самото море: „Картините се сменят за секунди. 30 секунди под водата са много интересно време. На сушата са нищо. Там се сменят течения, риби се появяват, изчезват, чуват се най-различни шумове, животът се чува там. Има едно пукане, има нещо жизнерадостно. А където няма живот, просто нищо не се чува.”
Митко казва, че във водата винаги му е по-добре. Там бяга от проблемите и след досега с нея много лесно и без колебание взима решения. Дори да са кардинални или грешни – просто ги взима от раз.
Димитър Франгов е изтъкнат подводен риболовец с изтъкнат радиодядо. Димитър Франгов старши, на когото Митко е кръстен, работи дълги години в Националното радио.
„Той е имал много важна роля в един етап от развитието на радиото. Дълги години беше и кинокритик, има издадена книга от Фестивала в Кан, на 49-ата годишнина на Кан той беше единственият журналист, който 25 години подред е ходил без прекъсване.”
Водил предаване, споделя Митко. А може би не едно, предполагаме ние след проучване в Златния фонд, където се пазят няколко записа с интервюта на дядо Франгов. Например среща с голямата френска актриса и певица със завидна десетилетна кариера Даниел Дарийо, която посещава България през юни 1968-а.
Франгов препоръчва на Дарийо да посети българското Черноморие, а тя казва, че вярва на препоръката, както и че брегът ни е много красив. Споделя, че обожава морето, но във Франция посещава Бретан, а не Лазурния бряг, защото обича спокойствието. Явно дядо Димитър умеел от млад да влиза под кожата на хората, дори тези, които не понасят лесно шумотевицата и разговорите с журналисти. Като София Лорен и следващата история, свързана с кинобреговете на Кан:
„Да се вземе интервю – това е заданието. Тя обаче категорично отказала да дава интервюта в този ден. В много лошо настроение, затворена в имение в Кан. Обаче дядо ми не приема „Не” за отговор и прескача оградата. Естествено, са го заловили, но София Лорен била толкова впечатлена от дързостта му, че най-накрая дала интервю и всъщност единственият журналист от цял свят, който в този ден е взел интервю, е той.”
Уви, то не е в Златния фонд на радиото. Там обаче намерихме разговор с актриса, която по нищо не отстъпва на Лорен. Великолепната Невена Коканова също е била в Кан. За работата ѝ я поздравява Андре Мороа, подавайки ръка, споделя Коканова в интервю на Димитър Франгов от 1970-а.
Все така на Лазурния бряг през 1979-а и през 1980-а Франгов старши се среща и с режисьора Боб Фоси.
След радиото животът отвежда Франгов в Националната телевизия. Там той се пенсионира като заместник програмен директор в размирните години на демократичните промени. Насред протести и нови въжделения:
„С риск да не се пенсионира, той позволи да се пуска Let it Be. С младежки акъл, правили бунтарски неща, стачката на телевизията, както и на студентите, той е бил човекът в сянка, който е подпомогнал да се излъчват”, спомня си Димитър.
Не забравя и синята касетка с българските песни на протеста. Дядо му винаги е бил антикомунист, макар да е живял добре по времето на комунизма. Според внука това се дължи на интелекта и особения характер на дядо Франгов. Френски възпитаник, магнетичен, ерудит и бохем, дипломат и джентълмен, подготвен да свърши работа, каквото малцина можели по онова време. „И комунистите са го търпяли”, казва Митко, макар че баба му на няколко пъти очаквала по-тежки последици за съпруга си от обичайните спънки и удари под кръста за човека, пътувал в чужбина, без да е член на партията, но пък с досие.
Отвъд политическите истории за внука Димитър Франгов дядото Димитър Франгов е нещо много по-важно: „Той не беше дядо, той просто беше най-добър приятел. С него абсолютно всеки ден се чувахме.”
Липсва на цялото семейство, уверява ме Митко. Като малък с дядо си често ходел на море, пък и не само. Ходели за риба и на язовира до Горна Диканя.
Кръвта наистина не става на вода – сладка или не, макар водното съдържание в кръвоносните съдове на Франгов младши да е впечатляващо. Мислете му, ако не сте респектиращ хищен лаврак, осолен в дълбините на Черно море. Към други създания с хриле и люспи поколенията Франгови не биха били по френски галантни.
Можете да се заслушате в тях и в подводната им вселена като чуете цялата история в звуковия файл.
Снимки: личен архив на Димитър Франгов, www.pixabay.com
