Преди един век, на 22 септември 1921 г., Иван Вазов затваря очи за последен път, завещавайки някои от най-красивите думи, посветени на България. Преклонението и искрената му обич откриваме в неговите разкази, пътеписи, романи, театрални пиеси, поезия. Поколения българи са израснали със стихотворенията му, а едно от първите, които научаваме и помним за цял живот е „Аз съм българче… всичко българско и родно любя, тача и милея“.
В своето творчество Вазов засяга голяма част от темите, които вълнуват обществото през втората половина на XIX и началото на XX век. То може да послужи като своеобразен летопис на героичните български победи в името на общонационалната цел – извоюването на свободата, обединението на страната след петвековното османско иго. Обявяването на Независимостта на България през 1908 г. засега остава единственото събитие от периода, за което липсва произведение от автора.
„Това е наистина сериозен акт, но нека не възприемаме така буквално творбите на Иван Вазов – обяснява Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей. – За своите 71 години народният поет преживява пет войни. Но да не забравяме, че Вазов не е публицист. Неговите творби носят духа на свободата и независимостта, към които България се стреми. Ненапразно, колкото и да му се е искало на Пенчо Славейков неговият баща Петко Славейков да получи прозвището Патриарх на българската литература, с него бива удостоен именно Иван Вазов“.
Творчеството на Вазов подтиква поколения българи, дори родените в чужбина, да опознаят и заобичат родината си. Многобройните произведения, които авторът оставя след себе си, биха послужили и като визитна картичка на страната ни пред света. Свидетелства за това откриваме в интереса към къщата-музей на писателя в столицата:
„Къщата-музей в София е много посещавана както от българи, така и от чужденци – разказва Капралов. – Обикновено чужденците слабо познават твореца Иван Вазов. Те искат да разберат от нашите уредници, какъв човек е бил, защото все пак са разбрали, че този творец е носил основополагащи черти за нас като индивидуалности, като един цялостен събирателен образ на българската душевност. Опознавайки го, те научават повече и за днешния българин. Любопитно е, че след посещението си, много от тях търсят негови произведения, най-често романа „Под игото“.
Друг интересен факт, свързан с този роман е, че през 1894 година, той е отпечатан първо на английски език. Причината за забавянето на българското издание е, че в него се съдържат 24 илюстрации, които трябвало да бъдат одобрени от Вазов, а след това пресъздадени с помощта на актьори. Заснетите кадри получавал художник, който ги прерисувал, оставяйки и своя отпечатък върху тях. Нерядко илюстрациите изглеждали по-различно от оригиналните снимки и трябвало да се преработват, а това изисквало време. Със своя богат език, сюжет и образност, „Под игото“ заема достойно място в пантеона на българската литературна класика. Присъствието му сред златните ѝ страници обаче не защитава романа от опити за негова редакция, преработка или дори съкращаване, с цел по-лесното му осмисляне и възприемане от страна на читателите. В този контекст, преводът на книгата на т.нар „шльокавица“, появил се на пазара преди 4 години, очаквано предизвика остро неодобрение сред всички слоеве на обществото. Макар изданието да се появи с мисията да напомни, че българският език е в опасност, изборът на произведението бе твърде неподходящ.
„Аз не мога да приема редакцията на един класически автор – категоричен е директорът на Националния литературен музей. – Не знам подобно нещо да се е случило по света с произведение на автор от такава величина. Безспорно е, че в романа „Под игото“ има много турцизми, но в крайна сметка, такъв е бил езикът на тогавашния българин. В своето творчество Вазов ползва изключително много думи. Вероятно издателите на този превод са сметнали, че така авторът ще стане по-четивен. По този начин обаче се губи връзката с високото творчество, свързано с детайла, вкарването на нюанси в творбата. Аз съм категорично против всякакви осъвременявания на класически български автори“.
Снимки: archives.government.bg, БГНЕС