"Фотожурналистиката ни помага да осъзнаем, че живеем в приказен свят, който невинаги можем да оценим. Навиците и рутината замъгляват сетивността ни и ни отдалечават от красотата на съществуването, красотата на страданието и възторга", казва фотожурналистът Николай Дойчинов. Ники работи за "Франс Прес", снима и на свободна практика. Работил е за "Ройтерс", "Ню Йорк Таймс", "Вашингтон Поуст", "Шпигел", "Монд" и други глобални медии, а сред българските – за "Дневник" и "Сега".
Фотографиите му са обиколили света. Ники е спечелил куп награди, сред които и тази за принос към българската фотожурналистика и за фотограф на 2021-ва на фондация "БГ Прес Фото". Тогава грабна журито с кадри от интензивно Covid-отделение, както и с визуален разказ за края на минния комплекс "Марица-изток".
И в "Изотопия" срещнахме Николай Дойчинов под земята, когато бе наш гид из тайните бомбоубежища на Бухово.
Повод за сегашната среща обаче е възможността всеки от нас да снима обредите на своята общност или народ и да участва в световния конкурс "Уикипедия обича фолклора". Снимки могат да се пращат до 31 март. Наградите са символични, но целта е повече от грандиозна: човечеството да документира традиции от четирите посоки на картата, за да се познаваме и уважаваме, да пазим нематериалните си съкровища (песни, танци, храни, празници, сватбени клетви).
Естествено хората се променят, а с тях и обичаите. И все пак снимките и спомените остават. Остават и следите на фоторепортерите – като историята на Стоян Ненов от "Ройтерс". След като снима тричането на кучета в бургаското село Бродилово, то замира.
"МВР се задейства, преследваха ги по домовете, по падинки около селото, и за няколко години този дълговечен ритуал изчезна", спомня си Ники.
Не така стои въпросът с тельосването на булки в Рибново и Драгиново. Последното село е едно от най-големите у нас, родно място на главния мюфтия, който някога учил религия тайно при ходжите. Живо, населено и прелюбопитно село, което още пази своите гелини.
"Съвсем целенасочено се занимавах с Драгиново, защото исках да проуча в по-голяма дълбочина тельосването, което колеги откриха преди години. Тези традиции са отпреди векове. Беше ми интересно дали го има и на други места и се оказа, че да. Не само в България, но и в Косово, Северна Македония, Турция, като ритуалът е много сходен. В Тетевенско също, в помашките общности, по-рядко се среща, но и там има тельосване. Та съвсем случайно мои колеги от Софийския университет ми бяха споменали, че там има подобно тельосване и ми стана интересно. Започнах да търся контакти. Беше преди почти 20 години. Беше малко по-сложно тогава.
Кметът каза, че има такова нещо, но пък хората са затворени, не обичат тази публичност, която стана позната в Рибново. Сватбата става в семеен кръг и много рядко се случва да е по-помпозна, по-голяма, с много гости и шествия в селото. Трябваше да се стигне до личен контакт със семейство, на което им предстои сватба. Там вече, за съжаление, кметът не можеше да ми помогне, при което аз, по стар обичай като фотожурналист, започнах да търся всевъзможни гаражи, автомивки, читалището, разбира се. Говорих с много симпатични хора по телефона.
Успях да стигна до семейство, на което предстоеше сватба през един невероятен музикант – Мильо Кепчелев, който тогава живееше в САЩ, но е родом от Драгиново.
За първата сватба, която снимах, пристигнах следобед, вече започваше да се стъмва. Приеха ме в къщата на булката, както предварително се бях разбрал. Посрещна ме баща ѝ. Очи в очи поговорихме, той ме заведе в една стая, където предварително беше подреден чеизът.
Всевъзможни цветни платове, които много внимателно бяха подредени един върху друг. Стените на помещението не се виждаха, защото плътно бяха изпълнени с тези платове, което наистина създаваше много хубав фон. Естествено, осветлението не беше прекрасно, защото е една крушка, но пък създава интимност, усещане и когато имаш достатъчно време да останеш, може да намериш и да се случи такава ситуация, че и осветлението да е подходящо."
Влизайки в стаята, Ники заварва бабите да подготвят маската на булката.
"Буквално не се вижда нищо от лицето на момичето. То е седнало на стол и 5-6 жени се суетяха около нея. Една полагаше бял крем, друга добавяше пайети. Тук са и разликите с Рибново, имаше много интересна флорална забрадка, която също много внимателно се подготвяше. Влязох директно в тельосването и нямах възможност да срещна други хора, да си създам впечатление за общност. По-скоро беше интимен ритуал, личен и семеен."
Ритуалът е и мълчалив. Говорят само жените, които правят гелините. Общуват помежду си и с булката, но всички останали, включително бъдещата младоженка, не обелват и дума. В такива ситуации и Ники се старае да не общува с хората, които снима.
"Представям се, искам всички в помещението да разберат, че съм фотограф и имам намерение да снимам, така че ако някой има нещо против, да каже. Това е много важен момент. От там нататък се старая да съм напълно незабележим, да не преча нито на процеса, нито на хората, защото това е личен, интимен момент. Там са родителите на момичето, нейни близки приятелки. В следващ момент дойде и младоженецът. Камерен ритуал е и аз, за да не го разваля, да не го променя по съдържание, се старая да съм незабележим. От друга страна, това е най-важно във фотожурналистиката – да предадем оригинални емоции и действия."
Ники е снимал всякакви случки: политически и спортни събития, екстремни моменти не само в живота на отделни хора, но и в живота ни като общество.
Снимал е обаче и много ритуали и може да проследи променят ли се с времето.
"Наистина натрупах над 20 години стаж по кукери и сурви. Със сигурност няма да забравя как преди години в едно от пернишките села исках да направя по-задълбочен репортаж за Сурва, не за маскарадните игри в Перник, а за самия ритуал Сурва, с паленето на огньове, като исках да проследя подготовката в селата и всичко останало. Няма да забравя как влязох в една мечкарница. Мечкарниците са клубовете, където местните се подготвят за Сурва. Там се правят маските. Невероятна работилница за креативност.
Винаги са много интересни места, бих ги сравнил през годините. В началото, когато отидох, си спомням, че мечкарницата беше в мазето на отдавна нефункциониращото читалище или друга обществена сграда. Там се влиза през един вход, при който трябва да се наведеш. Влизаш в много тъмно помещение и очакваш, че няма как там да има някаква дейност и човешко присъствие, но в един момент усещаш светлина и човешки глас. В следващия момент влизаш в голямо помещение, пълно с хора, с печка, която гори, и човек, който разбърква кисело зеле със свинско върху нея. Всички останали лепят пера, един човек подреждаше много внимателно прясно отрязани глави на кокошки."
Главите стават част от маските, лепят се върху тях, пояснява Ники.
"Кокоши, гъши, всякакви. Доста кърваво беше. Подът лепнеше не само от кръвта на кокошките, а и от лепилото, защото да залепиш всички пера по костюмите и маските се изискваше много лепило. Естествено, всичко това е гарнирано с много домашна ракия. Изключително уютно. Няма да забравя: и Тодор Живков гледаше отнякъде.
Това си беше мъжка бърлога, в която тези хора съвсем съзнателно си се занимават в продължение на месеци преди Сурва. Течеше невероятен труд."
В подобна обстановка принципът на Ники да се дистанцира от обекта на фотографиите си няма как да сработи. В името на фотожурналистиката е стигнал до извода, че "киселото зеле винаги е било много добро и свинското с повече сланина много отива на киселото зеле."
За 20 години нещо отвъд зелето се е променило в тази предимно мъжка среда, с възрастни хора, които отдавна се занимават с кукерските маски:
"В наши дни мечкарниците са пълни с жени, млади момичета и деца. Отново всички се забавляват много. Кокошите глави все още ги има, но не са в такива количества. (...) Децата нямат търпение да дойде Сурва, за да нарамят звънците и маските и да се включат. Това си е много жива традиция, самите млади искат да са част от нея и да я изживеят, да я предадат по някакъв начин."
Тельосване, сурвакарски игри, ритуално масово обрязване, паневритмия – всякакви ритуали с различна ценностна и културна основа е снимал Ники Дойчинов. Научният подход в изследването им не му е чужд, тъй като след завършването на фотографското училище в София започва да учи етнология в университета.
Казва, че е любител етнолог, защото е завършил само семестриално, но и това е достатъчно, за да заключи, че тельосването е ритуал на прехода по Клод Леви-Строс. "Момичето изчезва като момиче и след гелината вече е жена, намира се в друг свят, в друга социална среда. Всички тези неща можем да срещнем и в Африка, и на Хавайските острови. Човек е човек навсякъде и през хилядолетията е запазил много интересни традиции, които са сходни на много места, но няма как да имат връзка помежду си."
Ники дава за пример снимките на Джеймс Нахтуей от Африка, в които нагледно се разказва историята на млади момчета, боядисани в бяло и отведени в пещери. "Трябва да издържат някакъв период от време без храна и вода, това е техният ритуал на прехода от детство към мъжество. Излизайки от там, те не са деца, а мъже."
Разсъждавайки за силата и смисъла на фотографията, няма как да пропуснем скорошния 80-годишен юбилей на бразилския социален и документален фотограф Себастиао Салгадо. Заради снимките си, Салгадо обикаля над 100 държави. Артист, изоставил икономическата кариера, за да пътува и гледа, а когато види – да покаже на целия свят: глада в Африка, края на индустриализирания ръчен труд, мигрантите, принудени да напуснат домовете си, жертвите на кръвопролитни войни и геноцид.
През 1994-а Салгадо се завръща в семейната ферма в Минас Жерайс, за да се възстанови от автоимунно заболяване, което смята, че е развил, докато документира военни конфликти, при които вижда как до 10 000 души умират за ден.
Заедно със съпругата си възстановява екосистемата край фермата. В детството на Себастиао там имало гъсти гори, но след масова сеч, в която участва дори баща му, остава пуста и суха земя. След четири години семейството на фотографа я превръща в резерват като засажда над два милиона дървета.
Между 2004-а и 2011-а Себастиао Салгадо отново снима, този път по проекта "Произход", за да покаже неопетненото лице на Земята. Фотографира дивата природа, както и общности, които живеят в единство с потомствените традиции и култура, недокоснати от съвременната цивилизация.
През 2014-а синът на Себастиао, Жулиано Рибейро Салгадо, и кинозвездата Вим Вендерс режисират документалния филм "Солта на Земята", посветен на Салгадо.
"Сходствата ни със Салгадо са интересът към хората и подходът през фотожурналистиката. От фотографията и живота на Салгадо, неговото творчество и не само неговото, а и на много други фотожурналисти, всичко започва с интереса към човека. Чистото любопитство не просто към хората, а към техните общества, към общуването, защо се създават закономерности, защо този така симпатичен човек е способен на невероятни жестокости въпреки цивилизацията, която би трябвало да е трупала култура през хилядолетия, която да усъвършенства тези недостатъци.
От една страна, човекът е невероятно интересен и с неограничени способности. Имам любим цитат за Сикстинската капела: когато човек е отчаян от другите и има съмнение въобще в човека, трябва да отиде в Сикстинската капела и да вдигне поглед към тавана. Наистина човек е неограничен в способностите си да прави невероятно изкуство, невероятна добродетел, но, за съжаление, е и жесток."
Ники много харесва филма "Солта на Земята", "защото безспорен творец като Вим Вендерс е извлякъл най-доброто и най-ползотворното от живота на Салгадо. Там се вижда много добре как той, с ентусиазиран интерес към човека, тръгва да го преследва във всичките му форми и стига до момента, в който е съкрушен именно от всичките лица на лошите."
"За да направи снимка, която да предизвика емоции, той трябва да преживее тези емоции. Той е направил снимки, които са много тежки като съдържание и, разказвайки за тях, разширява представата за това какво всъщност е видял", допълва Ники.
Как фотографът преработва негативните емоции и дилемата дали в тежък момент да бъде наблюдател, предаващ максимално обективно видяното, или да помогне?
"Ако си пред такава дилема, не е хубаво да бъде дилема. Ако можеш да помогнеш, снимането не би помогнало, поне в моите ситуации, в които съм имал нещо като дилема. Дори в най-тежкото отчаяние има зрънце позитивизъм. И най-тежкият катаклизъм винаги е свързан с прераждане, с нова живителна сила.
Много силно преживяване беше, когато снимах бежанците от Сирия на границата на Гърция и Северна Македония. Не бяха само от Сирия. Тогава попаднах на едно момче, което точно беше пресякло границата много рано сутринта. В студеното ноемврийско утро се опитваше да си почине преди да дойде влакът за сръбската граница. Лежеше, слънцето го грееше и се усмихваше. Младо момче. Аз го снимах, той чу, че снимам, и отвори очи. Когато му показах фотоапарата и му обясних, че съм го снимал и искам разрешение, момчето се зарадва.
Реши, че го питам нещо, и ми каза: "Аз точно си спомних родителите си". Разказа ми как пътува от Афганистан, загубил е родителите си по време на прехода към Иран. Продължава с чичо си през Турция и вече се чувстваше по-спокоен, по-близо до Обетованата земя Германия. Това момче е символ, послание, че дори в такива тежки ситуации, в които си останал без нищо и без никого, отиваш някъде, където никой не те иска, все пак можеш да намериш нещо, което да те кара да се усмихваш, дори да е минало. Да търсиш и да се бориш за живота."
Освен силните емоции, фотографията прави възможни и силните връзки.
"Почти всички ритуали, които съм снимал, са се превърнали в дълготрайни приятелства", казва Ники и дава пример как, след като е снимал сватба в Рибново, е поканен на сюнет.
"От дистанцията го свързваме с чисто религиозен ритуал, но е голям празник. Изключително колоритен, с шествия с коне. Децата са облечени с невероятно красиви одежди като принцове, носени са от бащите си върху коне. Шествие, което минава през цялото село и стига до стадиона, където има мазни борби, и то много красиви. Мъжете са с червени шапки, голи до кръста. Има всевъзможни състезания с коне и за снимане е много приятно събитие."
За общуване с хората също, потвърждава Ники. А и за наука: "От Драгиново и от Рибново съм срещал снимки, публикувани в научни трудове както в България, така и извън България."
Фотожурналистиката, смята Николай Дойчинов, има две основни специфики, които много помагат на науката и на обществото като цяло. Едната е достоверността. Представят се снимки с журналистическо съдържание, които разказват какво точно се е случило, къде и как, кой и защо е направил нещо. Важно е, че не подлежат на допълнително обработване и добавено съдържание. Тези снимки са ценен извор на информация.
Другата ключова характеристика на фотожурналистиката е естетическата, защото всяка снимка, освен да носи информация, трябва да има и художествена стойност. Да бъде и журналистика, и изкуство.
Цялото интервю чуйте в звуковия файл.
Снимки: Николай Дойчинов
