В предаването „Летни нощи“ на 17.08.2024 г. водещите Зорница Близнашка и Мария Петрова обсъдиха с терапевтите Живета Василева и Боряна Кръстева как анимационните филми и изкуството ни помагат за осъзнаване и преодоляване на важни лични, социални и психични проблеми. Като отправна точка за разговора бяха използвани анимациите на „Дисни“ и „Пиксар“ „Отвътре навън“ 1 и 2, „Енканто“, както и „Тайната на Коко“.
Какви са темите и отношенията конкретно в „Енканто“ можете да чуете в записа, както и да прочетете разговора на Зорница Близнашка и Мария Петрова с Живета Василева и Боряна Кръстева.
Живета Василева е психодрама терапевт, преминал сертифицирани семинари и обучения, включително по позитивна психотерапия, детска игрова терапия и организационно консултиране. Има магистратура по Артистични психосоциални практики, както и опит в организации при подбор, оценка и развитие на персонал. Води групи за личностно развитие и е правила консултиране в детски градини. Участвала е в проекти на "Асоциация родители " и "Отворено общество". Член е на Управителния съвет на Българското дружество по психодрама и групова терапия (БДПГТ). Има индивидуална и групова терапевтична и консултативна практика.
Боряна Кръстева работи в психоаналитична и психодинамична перспектива. Психодрама терапевт е към Института по психология на групите „ДЕА“. Преминала е обучение по супервизия и организационно консулиране към инстиут Alder Consulting Austria, както и обучение по арт терапия към Института по Експресивна Арт терапия и обучение по групова динамика и групови процеси към институт „ДЕА“. Редовно взима участие в сертифицирани семинари и тренинги на национално и международно ниво на теми, свързани с теорията и техниките на психоаналитичната психотерапия и психоанализата. Към момента развива своята индивидуална и групова практика в частен кабинет в София. Провежда семинарни и групови формати.
Анимацията „Енканто“ е фокусирана върху отношенията в семейството и е изпълнена с елементи от латиноамериканската култура и традиции, по-конкретно от Колумбия. От Колумбия са и снимките, включени в публикацията. Испанската дума „Енканто“ означава магическо място сред природата. От нейното значение е вдъхновен и целият филм. Това е и името на градчето, в което се развива действието. Там в живата къща Касита живее фамилия Мадригал, чиито членове получават магически дарби, с които помагат на останалите жители на „Енканто“. Анимацията започва с тъжната история на рода. Майката на три деца Алма, губи своя съпруг, докато бягат от поредния въоръжен конфликт в Колумбия. Благодарение на чудо и поява на магическа свещ, Алма и останалите, търсещи спасение, намират убежище именно във вълшебното място „Енканто“. Всички деца и внуци в семейство Мадригал имат специални способности без едно дете – Мирабел, която е внучка на Алма. Тя е главният персонаж в анимацията, но страда, защото магическото ѝ семейство не я приема като равноправна част от него.
Нормално ли е това, което наблюдаваме при Мирабел? Тя да се опитва всячески да се впише в семейството и да получи одобрение от близките.
„Реално Мирабел точно към това се стреми и понеже тя няма дарба, тя непрекъснато иска да направи нещо, за да се хареса. Дори и в края на филма тя точно това казва на баба си - каквото и да направя, ти никога няма да го одобриш. Аз съм отхвърлената, ти не ме харесваш такава, каквато съм, защото нямам дарба, т.е. в съзнанието ѝ е точно това - който е различен от всички останали, а всички други имат дарби, той бива отхвърлен, както е с чичо ѝ Бруно. За него не трябва да се говори. Реално тя всъщност разплита всичко и провокира всички с дарба да си признаят, че те всъщност го правят по волята на бабата, а не защото те го желаят. В много от песничките точно това се пее. Всеки един от героите това пее - аз искам свобода, не искам да правя това, т.е. аз искам да остана в моите си желания, а не в желанията на някой друг и това е много показателно в много от нашите семейства“, обясни Живета Василева.
Често срещано ли е родителите да се опитат всъщност да предпазят децата си от нещо, а така да им вредят?
„Много често срещано е и в тези изисквания, свръхотговорност и проекции - ти трябва да направиш това, ти трябва да си еди кой си. Много често родителите не се вслушват всъщност в потенциала на собствените си деца, а това е най-добре да се направи, да си чуеш детето накъде иска да отиде, да му дадеш и свободата да направи грешки, то да си види как се случват нещата в живота. Не ти да му казваш: „Не, ти трябва да станеш професор, ти не трябва да ставаш еди кой си“ и това всъщност много угнетява, защото това е една фиксация в тяхното желание. Детето така не може да се отъждестви да се отдели като себе си“, подчерта терапевтът Живета Василева, която се занимава с психодрама.
В арт терапията как се преодоляват такива проблеми?
„Може би и аз бих искала малко да допълня какво означава да живееш в проекцията на родителите си и да ги приемеш като част от съдбата си. Това означава никога да не се чувстваш заслужил да живееш живота си. Човек в такова състояние всъщност започва да се подготвя за живота. Никога не е достатъчно подготвен. Никога не е достатъчно красив, за да посегне към другите, никога не е достатъчно успял и всъщност влага огромни усилия в това просто да се доказва в живота и много често остава емоционално самотен. Много често неразбран, защото това е недостижим идеал. На практика това не е неговата съдба. Това е желанието на неговите родители, което често много се разминава с истинския човек“, анализира Боряна Кръстева, която се занимава с арт терапия.
„В арт терапията хората започват малко да чуват своя глас. Започват да изразяват това, което е в тях, и започват по-ясно да осъзнават границата между себе си и другите, както и да отварят пространство за личното си творчество, през което малко да чуят кои са. Може би в този смисъл работи добре“, каза още Кръстева.
Двете сестри на Мирабел също имат специални дарове. Луиса е надарена със свръхсила. Исабела е пример за съвършенство и е перфекционист. Тя страда, въпреки че твори красота навсякъде, като създава цветя. По-трудно ли се преодоляват и осъзнават проблеми, когато са облечени в такива благородни мотиви като това да предоставяме помощ на общността, селото, роднините, приятелите?
„Реално това е така наречената сублимация, за която още Фройд е открил, но това е малко като бягство от собствените си проблеми. Вече отиваш в общността, там по някакъв начин да се изявиш“, разясни Живета Василева.
„В алтруизма може да има изтласкани враждебни чувства. Именно помагайки, мислейки за другите, но всъщност да помагаш на някого означава да не можеш да си признаеш колко си раздразнен и ядосан, да не можеш да си го позволиш да сложиш граница между себе си и другите и да се погрижи за собствените си потребности“, допълни Боряна Кръстева.
„Хубавото в този филм е, че Мирабел реално успява да провокира абсолютно и двете си сестри да си кажат това, което наистина чувстват и да си признаят, че всъщност те не искат тези дарби, че им тежат, че искат да са си себе си. Нейната дарба е всъщност да провокира, да обединява реално. Тя накрая спасява цялата къща. Чрез начина на търсене да спаси къщата, тя реално спасява семейството, след като успява да извади и чичо си, да го осветли, защото реално се оказва, че той всъщност си живее в къщата и е скрит в къщата. Тя е тази, която успява да осветли всеки един от тях, така малко да го вкара в прожектора на другите и да го видят по нов начин“, обясни своя анализ Живета Василева.
„Точно когато къщата се разпадаше Мирабел тогава каза: „Да, аз много тъгувам за това, че аз нямам дарба, че мен не ме харесват“. Защото някак си в това семейство са харесвани тези, които само правят нещата, които бабата казва, че трябва да се правят. Всички други са отхвърлените и затова взаимоотношенията тук са много показателни между сестрите за това как Изабела по някакъв начин я потиска със своята перфектност, разкош. Образи, които са много адекватни на реалността, за съжаление, ги има в реалността и в България, не само в САЩ. Много ми е странно, като се делят нещата тук как е, там как е. Човекът си е човек навсякъде. Той е винаги различен, винаги със своите особености, със своята опитност. Няма значение в кой край на света е“, подчерта психодрама терапевтът.
Чичото на Мирабел Бруно има способността да вижда в бъдещето и напуска семейството след едно пророчество, което вижда. Остава в къщата, но това става ясно по-късно във филма. Защо именно той напуска, а не някой от женските персонажи?
„Аз лично бих го тълкувала с това, че останалите не могат да възприемат неговата дарба, която е малко плашеща, т.е. той вижда неща, които не им харесват. Той вижда, че къщата ще се разпадне и за мен те това не са го приели и той просто се оттегля. Реално те мислят, че го няма, че е избягал, т.е. той се е отцепил от семейството, но реално той всъщност е в основата на това той да крепи къщата отвътре. Той се оказва, че живее в къщата, залепва цепнатините и всъщност Мирабел го изважда под прожекторите. Тя го показва, че той всъщност е там, че той обича семейството, че всъщност той прави всичко за това семейство, но той просто е невидим за тях точно заради това, че трудно се приема различието, то плаши. Когато нещо не ни е познатото, в нас буди страх“, заяви Живета Василева.
„За мен в този филм е много точно показателно, пак започва точно с една женска фигура, изоставена от мъжа. В случая той е убит и тя всъщност поема целия контрол, за да може да овладее както собственото си семейство, така и цялата общност. Така започва филмът и общността ги последва и всъщност тя се чувства отговорна един вид да защити и тях. Накрая на филма пак точно така дават как бабата признава на Мирабел точно това, че всичко го е правила от страх, за да няма пак загуби, хората да си останат и те всъщност се обединяват и им помагат на финала за къщата“, допълни тя.
Често ли се случва да има такъв тип опит да бъде накаран да замълчи някакъв член на семейството, който усеща, че нещо в семейството не функционира, както трябва? Каква е разликата между Бруно и Мирабел?
„За мен те нямат особени разлики. Реално те са тези, които обединяват семейство и се грижат за абсолютно всички в това семейство, включително и къщата, защото от самото начало става въпрос, че къщата е много важно нещо. Тя е тази, която ги предпазва. Тя е тази, която им пази дарбата. Между Бруно и Мирабел няма разлика. Напротив, те много си приличат и те затова ги отхвърлят, защото са различни“, каза Василева.
Според специалисти в САЩ в този филм много добре са представени отношенията в семействата на мигранти и трудностите, през които преминават, а дори, че това, че са изправени пред някаква поколенческа травма. Това така ли е? Какво представлява поколенческата травма?
„Поколенческа травма е нещо, което несъзнателно го прехвърляме в поколенията, т.е. то не остава, не става видимо, предава се от поколение на поколение и то обикновено много често се отразява в поведението и в мисленето, защото по този начин е било възпитано в поколенията след нас. Всъщност това представлява поколенческата травма“, обясни Живета Василева.
„Това са нещата, от които семейството се срамува, които остават недоизказани, но всички ги чувстват. Всички ги чувстват, но не ги познават. Това е тази истина в семейството, която не може да бъде контролирана“, добави Боряна Кръстева.
Каква е поколенческа травма има при нас? Какво наблюдавате вие в семействата в България?
„Точно наскоро разговарях с майка ми и си дадохме сметка, че всяко от трите поколения - аз, родителите ми и моите баби и дядовци са започвали като от нулата. Историята по някакъв начин занулява ситуацията. Баба ми и дядо ми е трябвало да се справят веднага след войната и по време на войната, с възникването на социализма. След това майка ми и баща ми, както и моето поколение, пак трябва да се справят обратното с края му и започването на нови неща, които не са много ясни и това е травматично. Хората трябва да се приспособяват рязко към промени, които не са много ясни за тях. Малко им са натрапени понякога. Разпадането на социалните системи също може да е много травматично. Емиграцията, страха от бъдещето, това се отразява и на децата, разбира се, те преживяват. Хората, родени през деветдесетте години, са израснали с това да слушат много за икономическите проблеми на родителите си. В семейството са се брояли стотинки. Имало е големи ограничения заради това или онова. Сега всеки вече от тях реагира различно, някой печели пари, друг не успява да се справи с финансите си“, каза Боряна Кръстева.
Имаме ли често щастлив край, при който различни поколения наистина разбират трудностите, стремежите и проблемите си и продължават напред с обич, емпатия и прошка?
„За мен всеки един човек от семейството, който тръгва на терапия, той няма как в интеракцията с другите да няма отражение, т.е. то започва да се променя по някакъв начин, защото този, който се терапевтира, той реално прави промяна в поведението си. Оттам съответно интерактира по друг начин, реакциите съответно вече започват да стават други. Той има отражение върху цялото семейство. Но в никакъв случай не може той да е спасителят в ръжта, който някак си всички да ги окрили и да ги ощастливи. Всеки сам за себе си трябва да си търси отговорите на въпросите за щастлив край. Това мога да кажа е, че всеки сам по себе си, който потърси отговорите си, става щастлив“, заяви Живета Василева.
Може би по-лесният път е заедно да намерим щастливия край, т.е. цялото семейство?
„Ами да, но у нас това все още, за съжаление, е малко по-труден процес. Невинаги семейството тръгва, нали не идва винаги заедно. Нали ви казах и в самото начало. Те по-скоро оставят, който има проблем, оправете го тука, справете се с него ние ще чакаме“, сподели опит от практиката си Живета Василева.
Децата ли обикновено са тези които са най-усещащи такива проблематични ситуации?
„Децата усещат проблемите, могат да ги назоват ясно, без цензурата, без социална цензора и в този смисъл, да, усещат всичко. И питат интересни неща“, сподели Боряна Кръстева.
„Прошката и връзката между бабата и внучката. Всъщност това, което рухва, не е къщата, а проекциите на тази възрастна жена, която с изключителна енергия и контрол е поддържала своята идея за идеален дом. А това от своя страна е поддържано от травмата, която е преживяла - на преместването и загубата. Но всъщност къщата не е рухнала, рухнала е нейната идея за това какви трябва да бъдат нещата. От друга страна, момичето е разбрало именно нейната болка и защо, откъде идва нейната власт. И това, което рухва, е нейната власт и къщата може да бъде изградена отново, защото момичето, въпреки че няма някаква ярка дарба, всъщност има основното - тя поддържа отношенията в семейството и връзките. И може би това е най-голямата дарба - да успеем и да умеем да бъдем свързани“, смята Боряна Кръстева.
Имаме ли нужда от повече разбиране и доброта? Особено чувствителни ли сме към това кога трябва да преодолеем травма, трябва ли да се обградим с хора, които повече ни обичат и виждат, вместо да искат от нас да сме нечия проекция?
„По-скоро имаме нужда да се откажем от контрола, да престанем да контролираме и да сме по-спонтанни. Не мога да кажа с какви хора трябва да се обградим, но мога да кажа, че просто трябва да приемаме живота такъв, какъвто е, да ценим връзките, които хората ни предлагат, и така всъщност да се обградим с подходящите хора“, каза арт терапевтът Боряна Кръстева.
„Аз може би бих добавила тук за това с какви хора да се обградим - може би по-скоро разбиращи ни, чуващи ни, за да може по някакъв начин това, което искаме да покажем, да бъде отразено и съответно да се случи. И затова казвам, че Мирабел наистина има много, много важна роля. Нейната дарба е наистина точно тази, когато тя отваря вратата, ако си спомняте снимката, тя вече не е поединично на всеки, а на цялото семейство заедно. Точно на нея ѝ дават ключалката с нейната буквичка и когато отваря наистина тя е точно показателят как може да ги обедини и да се видят по един нов начин, да се приемат така, да започнат наново“, заключи Живета Василева, специалист по психодрама.
Автори на снимките в публикацията: EPA/БГНЕС; Pixabay/gustavo9917, marcelot87, viajeminuto, jusuf111, wjgomes, USA-Reiseblogger, Makalu, lorenaprom00
