Макар и дошли с призванието да въздигнат нашия свят, избраните не само следвали предначертания им път, но и рискували да не разкрият докрай себе си заради святия за тях дълг към Отечеството. Сред тези възрожденски българи бил Христо Цокев, останал завинаги в историята на изкуството като един от първите доосвобожденски художници с академичен ценз, който извървява прехода от църковната към светската живопис и поставя основите на художественото образование.
През 1847 г. в семейството на Христо Иванов Банков – буден човек от стар род и майстор на еминии (чехли), в една от габровските махали се ражда вторият син Христо. И тъй като се предполага, че многобройната фамилия е дала не един зограф и свещеник, едва 12-годишен бъдещият художник заминава за Атон. Като послушник в Хилендарския манастир, в който големи просветители като Паисий Хилендарски, Иларион Макариополски и Неофит Бозвели жадуват свободата на България, той попива занаят от зографите на Атон. Не след дълго рисувателната му дарба бива забелязана от игумена на обителта и духовникът решава да изпрати обещаващия младеж да се обучава в Русия.
Преди да постъпи в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура, Христо Цокев остава цели седем години в Киево-Печорската Лавра, където приема монашески сан и усвоява тънкостите на иконописта. А когато през 1873 г. завършва светското си образование, той пише до съвета на училището с молба да го удостои със званието “Свободен художник”, за да може да преподава в новооткритата Априловска гимназия в родния си град. За съжаление, мечтата му не се сбъдва веднага, тъй като в училището място за учител по рисуване все още не е открито. Така той се заема с изписването на икони за близките църкви и манастири.
Вярата и изкуството вървят ръка за ръка през цялата жизнена дейност на твореца, на когото обаче не е чужд и националният идеал за освобождение. Съвременни изследователи дори правят паралел с Васил Левски, тъй като и двамата захвърлят расото – единият, за да стане революционер, а другият - за да рисува и участва в националноосвободителните борби.
“Обръщайки се назад в българската история, можем да видим много личности, които са преминали първоначално през духовни академии – казва Нели Недева, уредник в Художествената галерия в Габрово. – Това до голяма степен е свързано със самата епоха. Липсата на светско образование може би прави духовното по-достъпно за българите, а освен това философската тематика и предпоставката на този тип образование е характерна за одухотворените личности от онова време. И, да, бихме могли да направим паралел с Левски.”
Христо Цокев се завръща от Русия в родината в период, в който дори не е ясно дали България ще бъде освободена – преди Априлското въстание и когато светското рисувално образование все още е мечта.
“Това показва реформаторското му мислене не просто да стане зограф, но и учител, който да въведе академични правила на преподаване много далечни от познатия модел “баща предава занаята на сина си” (дори Захари Зограф получава "академично" образование от своя баща) – продължава Нели Недева. – Веднага след завръщането си в Габрово Христо Цокев е поставен под наблюдение от турските власти заради съмнение, че има отношение към националноосвободителното движение. За да избегне ареста, той бяга в Свищов с официалното алиби, че рисува икони в църквата в града. Наистина той това и прави, но достатъчно данни насочват, че продължава да се занимава с революционна дейност.”
Интересна случка по пътя към Свищов ще загатне за финия му усет към човешкото лице и умението да улови невидимата същност, с която да придаде завършеност на образа.
“Да, това е една любопитна история – потвърждава уредникът в галерията. – Разбойници го нападат и ограбват, но по-късно той успява много точно да нарисува техните портрети. Благодарение на тези портрети обирджиите са заловени от заптиетата и пратени в затвора. Това е едно доказателство за фотографската му способност да пресъздава чертите на хората.”
Заради османските гонения Христо Цокев прекарва няколко години в емиграция. В румънския град Александрия той участва в подготовката на Старозагорското въстание, а в Гюргево основава местния клон на Българското централно благотворително общество. Остава в съседната държава до Освобождението, където рисува портрети и икони за църквите в двата града и околността. През 1879 г. се завръща в Габрово и в същата година е назначен за учител по чертане и рисуване в Априловската гимназия. На първата ученическа изложба в София всеотдайният преподавател получава похвала лично от княз Александър Батенберг за работите на своите възпитаници.
“В този период Христо Цокев рисува основно портрети – разказва Нели Недева. – Тук трябва да изтъкнем една специфика в неговото творчество – той създава сакрални портрети, т.е. на починали хора. Това, което го прави известен приживе и му спечелва прозвището “Живописец” е, че успява много точно да предаде характера на своите модели и да ги направи одухотворени, въпреки че една част от тях не е познавал. Именно такъв шедьовър е портретът на Марийка Виденлиева – дете, което той не е виждал приживе. Рисувал е по снимка и по описание на близките – вземал е информация за съдбата на човека и на основата на разказа и впечатленията от неговите приближени е успявал да предаде характера на своите обекти, което за мен е впечатляващо и дори гениално.”
Художникът ни завещава цяла галерия от образи на видни свои съграждани – учители, търговци, занаятчии, техните родители и деца. Портретите им отразяват не само личностните черти, но и онази енергия, човешко достойнство и осъзнаване на ценността на личността, все характерни за възрожденската епоха. В позата си някои от тях дори наподобяват ктиторските образи от църковните стени. Друга страна на неговото по-ранно творчество е именно религиозната живопис, която може да се види и днес в габровските, свищовските и горнооряховските църкви и манастири.
През 1883 г. Христо Цокев участва със своя творба в конкурс за преподавател в столична мъжка гимназия и го спечелва. Уви, излиза с поражение от битката с туберкулозата и напуска този свят на 36 години – порадвал се едва пет години на възможностите в освободеното Отечество. “Един от най-добрите учители на държавната реална гимназия в Габрово, която се лиши от едного от най-достойните учители, градът Габрово от един от най-добрите си граждани, а България – едного от забележителните си талантливи синове”, ще напише по повод неговата смърт “Учебен вестник”.
Христо Цокев заема голямо място в летописа на българското изобразително изкуство, оставяйки свой индивидуален принос не само в църковната, но и в светската живопис.
“До Освобождението българите са познавали живописта като жанр единствено от църквите и манастирите с помощта на стенописите и иконите в тях – казва Нели Недева. – В края на века те лека-полека започват да отварят сетивата си за светската живопис благодарение и на Христо Цокев, който е един от малцината художници, направили този труден преход. Той има също така сериозен принос за възникването и развитието на българското художествено образование. Именно тази му роля тепърва трябва да бъде изследвана и да влезе в научно обращение, тъй като приносът му е значителен за този важен процес.”
Днес габровската галерия носи името на големия художник и съхранява пет негови живописни творби плюс една икона.
“За съжаление, Христо Цокев не ни оставя голямо творчество – казва в заключение Нели Недева. – След смъртта му неговата съпруга Кичка Бедрозова прави едно дарение, което впоследствие е разпределено между Софийската градска художествена галерия, Националната художествена галерия и габровската галерия. Т.е. три галерии притежават във фондовете си творби на този гениален български художник. Наскоро започнаха да се появяват в частни колекции негови картини, а това означава, че творчеството му трябва да бъде преоткривано и наново изследвано от изкуствоведите, тъй като това са произведения, които до момента не са имали възможност да погледнат и да работят с тях.”
Снимки: фонд Живопис на Художествена галерия „Христо Цокев“, РИМ Габрово
