Винаги около 9-ти май, Деня на Европа, се припомня декларацията на Робер Шуман от 1950 година. "Обединението на европейските нации изисква Германия и Франция да преодолеят вековните си противоречия." С тези думи тогавашният френски външен министър отговаря на призива на германския канцлер Конрад Аденауер от март същата година за сближаване между двете съседки, водили в миналото унищожителни войни.
Днес Франция и Германия се възприемат като моторът на европейската интеграция. Понякога той се задъхва, но в Париж и Берлин знаят, че не могат да си позволят миналото отново да ги застигне. От тук започва разговорът ми с Клер Демесме. Тя е доктор по политическа философия от Сорбоната и от Техническия университет в Берлин, и един от най-уважаваните изследователи на френско-германските отношения.
"Помирението между Германия и Франция е основата, върху която стъпва европейското обединение. Дори бих казала, че помирението е предпоставката за създаването на ЕС такъв, какъвто го познаваме днес".
- За германския следвоенен канцлер Конрад Аденауер на преден план е стояло реабилитирането на Германия след две световни войни като надежден и цивилизован партньор в Европа. А френският президент Шарл Де Гол си е представял Европа под френско лидерство, измествайки Съединените щати. Но взаимният икономически интерес също тласка Германия и Франция към сближаване, нали?
- Сближаването между Германия и Франция има геополитически контекст. Без Студената война, без заплахата от нова гореща война и без нов общ враг това помиряване може би нямаше да се случи толкова бързо. И днес е така - външната заплаха събира хора и държави.
Наред с икономическите интереси обаче много е важно да отдадем нужното внимание на гражданското общество. Приятелството между германци и французи не започва през 1963 година с подписването на двустранния договор в Елисейския дворец. Точно обратното - договорът го има, защото първи хората от двете страни на границата са си подали ръка. Преживелите жестокостите на войната са осъзнавали, че са съседи и че трябва да живеят заедно.
- Радвам се, че споменавате гражданското общество - Вие работите във френско-германски научен институт, една от многото двустранни организации, дружества и дори университети. Кои са инструментите на днешното приятелство между Франция и Германия?
- Трябва да призная, че много скоро след войната политиците в Париж и Берлин са разбрали, че гражданското общество може да бъде основата за помиряването между двете съседни държави. Затова всички френско-германски институти и организации в почти всички области на живота имат категоричната политическа подкрепа на двете правителства. Първата съвместна организация е за обмен на ученици. Това е своеобразна инвестиция в бъдещето - когато младите хора се опознаят и станат приятели, те ще предадат това и на своите деца.
Тази близост, която е изградена от първите следвоенни поколения, прави днешните германци и французи устойчиви на двустранни конфликти. Дори и да има разминавания между политиците в Париж и Берлин, хората от двете страни на границата не им се поддават.
- Какво харесват германците у французите, и обратното - какво харесват французите у германците?
- О, хубав въпрос! Не съм сигурна, че чак се харесват, но са приятели и се уважават. Често с изненада установявам, че всъщност германците и французите не се познават добре. Предразсъдъците остават, или по-точно - клишетата. Французите продължават да мислят за германците като за работливи, точни, малко скучновати хора. Аз живея в Берлин и мога да Ви уверя, че това съвсем не е така!
А германците си представят французите като бохеми, малко несериозни в работата, и често стачкуват и протестират. И това не е съвсем вярно. Във Франция има много технически иновации. Животът на французите съвсем не е лесен. Но какво да се прави - клишетата остават.
- Ако се прехвърлим на терена на политиката - нещо напълно нормално ли беше новият германски канцлер Фридрих Мерц да гостува първо на френския президент Еманюел Макрон, а едва след това да отиде в Брюксел или Вашингтон?
- Вече се е превърнало в традиция първата официална визита на всички германски канцлери от последните десетилетия да е в Париж. Това също е част от политиката на приятелските жестове. За Фридрих Мерц обаче не е само традиция. Аз виждам и стремеж към тясно сътрудничество с Франция. Мерц е франкофон и за него оста Берлин-Париж е от първостепенно значение в един свят, който след руската агресия срещу Украйна и завръщането на Доналд Тръмп драматично се промени.
Този стремеж се споделя в Париж. Откакто Макрон е на власт, френският президент търси сближаване с Германия. Много е просто всъщност - без Германия Франция не би могла нищо да постигне в Европа. Обратното също е валидно, особено в областта на отбраната, сигурността, енергетиката.
Берлин и Париж са като скачени съдове, те зависят един от друг. Освен това Германия и Франция осъзнават, че носят отговорност както за съдбата на Украйна, така и за бъдещето на Европейския съюз.
- Но между Берлин и Париж съществуват различия във визията за бъдещето на Европа. Къде се разминават Мерц и Макрон?
- Например в политиката по сигурността и отбраната. А разминаванията се дължат на културните различия между Франция и Германия. Общественият статут и значението на армията е коренно различно в двете държави, както и готовността за изпращане на военни в чужбина. Мерц и Макрон искат да работят заедно, и двамата искат да укрепят отбранителните способности на Европа, но се разминават в начина.
Германия и Франция се различават и в икономическите интереси. Много стар спор е колко свободна трябва да е световната търговия, а последният пример е дали ЕС да сключи споразумение за свободна търговия с групата Меркосур, страните от Южна Америка. Този спор също се корени в различните културни традиции.
Но двете страни не се отказват да търсят общи решения. Намирането на компромис отнема време, но волята е налице, и когато Берлин и Париж стигнат до общо решение, то обикновено е в интерес на Европа.
