Шведската китарна легенда Ингви Малмстийн ще отбележи 40 години на сцената със специален концерт в София. Събитието ще се проведе на 10 август в клуб Joy Station и ще бъде част от световното му юбилейно турне, посветено на четири десетилетия безкомпромисно влияние в рок и метъл музиката.
Бах. Антонио Вивалди. Джими Хендрикс. Пражката филхармония. И Чешката – с хор. "Фендер Стратокастър". Ферари. Ейприл. София, 2025 година. Пръстът на съдбата е свързал по невероятен начин тези хора, места и събития, за да ни срещне на живо с китарния бог, написал със златни букви Библията на неокласическия хеви метъл. Повелителят на струната нарича своята музика просто... барок-ен-рол. И не крие: "Всеки може да свири на китара като мен, има стотици китаристи. Но аз бях първият!"
Ерик Клептън носи прякора "Слоухенд" заради характерния си стил на свирене. В този смисъл на Ингви Малмстийн би трябвало да му лепнат определение от типа "Светкавичните пръсти" или пък "Мълниеносната ръка". Неговата запазена марка – безумни сола и рифове, по-бързи от скоростта на светлината – е най-виртуозният и отличителен китарен подход в цялата история на хард рока. "Легендарен" е думата, която ми се върти в главата винаги, когато чуя някой да споменава виртуозния рокаджия. Толкова емоционално съм свързан с неговата музика, че често съм си мислил дали въобще съществува такова нещо като човекът Ингви Малмстийн или това апасионато за епик рока не е някакво мистично божествено откровение, дошло от небесата.
Знаменитият швед – един от най-великите китаристи на всички времена, нареден от Time Magazine под №9 в списъка с най-добрите изпълнители на електрическа китара – ще опъне жица в столичния клуб Joy Station на 10 август. Той ще изнесе знаков концерт, отбелязващ четири десетилетия революционно влияние върху рока, метъла и света на инструменталната музика. Викингът пристига със своята група, за да ни разходи из най-доброто от своите 21 студийни албума.
Във времето, когато Стийв Вай ни отведе в света на виртуалното, сиатълските групи наложиха "трихармоничните" си песнички, а Ричи Блекмор подхвана келтския фолклор, обстрелвайки с комплекси "дълбоковиолетовото" си минало, Малмстийн продължава да изглежда като артефакт – съхранил илюзиите на металния рок и поел по пътя на неокласиката. Едва ли някой днес може да очаква нещо извънредно неочаквано от бързопръстия бог на китарата. Той все така плете ситна и наситена благородна плащеница от фентъзи хард-енд-хеви, позната вече десетилетия от музиката на "Дийп Пърпъл", "Рейнбоу", Дио. И от неговата собствена, разбира се, преминала славно през групите Steeler, Alcatrazz и Rising Force.
Да, от смъртта на Джими Хендрикс изтече вече пето десетилетие, а епохални рок китаристи, които никакви субективни оценки или пристрастия не могат да игнорират, е имало, има и ще има. Гениалният шведски виртуоз обаче съчета в себе си най-доброто от класическото наследство на Бах, Вивалди, Паганини и Бетовен, създаде цяла ера и очерта границите и перспективите на китарната техника през 80-те с албумите Rising Force, Marching Out, Trilogy и Odyssey. Баща на цяла генерация талантливи и отдавна посребрени момчета, които всички наричат "постингвисти".
Последният албум на аксмена – Parabellum – предлага вероятно най-суровия и агресивен материал на маестрото от Facing The Animal насам и е категоричен отговор на въпроса защо в света на китарните имитации има само един оригинал! Този път обаче струнният изрод не се размазва с приятели пред микрофона, а сам се справя с вокалите и загърбва традицията да "отмъква" певци, открити за широката публика от Ричи Блекмор.
През годините той е работил с десетки титанични инструменталисти и вокалисти, между които Джо Сатриани, Стив Вай, Ал ди Меола, Зак Уайлд, Дерек Шириниън, Джеф Скот Сото, Дъги Уайт, Тим "Рипър" Оуенс и Джо Лин Търнър, който миналия век обясняваше, че гениалността на Ингви граничи с лудост и е вероятно някой ден той да отреже едното си ухо.
Ингви Малмстийн знае как да се забавлява – себе си и нас. Докато повечето му колеги са скучни академични кадри, посветили живота си на мисията да бъдат суперинструменталисти и нищо повече, този човек е в центъра на гигантско шоу, каквото понякога цели групи не могат да сътворят. Той е един от героите на ерата на рока, която превърна електрическата китара в равностоен на гласа инструмент, чиято техника придоби нови насоки – бързина и трикове като използване на похвати от неструнните инструменти. Те станаха критерии за виртуозитет.
"Рокът, който идва от студа" – така нарече звученето на шведа един журналист от британския рок седмичник Melody Maker още в началото на 80-те. И за да предупреди за опасността, която заплашва английските музиканти – до онзи момент равнопоставени господари заедно с американските в световните класации – той иронично завърши статията си, напомняйки за филма "Подготвя се нашествие на извънземните". Шегуваше се, но не много, преди в тоалетните на холивудските клубове да се появи надписът: "Ингви е божество".
За повечето западни страни рокът и до днес си е вносна стока, но никой освен Швеция от Стария континент – с изключение на Албиона, разбира се – не успя да наложи своята музика така, както направиха това скандинавските музикални стратези.
Роден е като Ларс Йохан Ингве Ланербак в Стокхолм през 1963 г. На 18 септември 1970 година – датата, на която се спомина най-големият от големите, Джими Хендрикс – той хваща китара за първи път. На 10 вече свири по цял ден, вдъхновен от Ричи Блекмор и Себастиан Бах (композитора, не вокалиста на Skid Row).
"След като се плъзнах по вълните на неокласицизма, започнах да си мечтая един ден да композирам и изпълня нещо във формата на класическата музика. Исках да създам нещо за оркестър, хор (майка ми пееше в бароков хор) и китара, на която аз да изпълнявам соло партията. Без рок барабани и без рок вокал", пояснява маестрото – особено физиономичен техничар, който "разчупи" 24-те каприза на Паганини в бесен рокендрол и събра в едно музиката на цели две столетия.
По жицата – към клуб Joy Station, където се очаква извънземният китарист да кацне тази неделя, подкрепен от бандите Andry и Spirit War.
Слушайте!
