Нестинарството е древен обичай, разпространен у нас само в Странджанско /Югоизточна България/. Според народното вярване, паленето на огън предпазва от зли сили хората, природата, дори и самото Слънце и така увеличава неговата божествена сила. Влизането в огъня пречиства и отваря невидимата врата към другия свят. Затова и предсказанията на нестинарите, които танцуват боси върху жарава, се сбъдват. Много са разказите на хора, присъствали на подобни ритуали. Звучи невероятно, че в началото на ХХІ век подобна практика е запазена.

Играта върху огън под съпровода на гайда и тъпан за пръв път описва българският поет и фолклорист Петко Р. Славейков през 1862 г. Има няколко схващания за произхода на думата "нестинари". Според някои учени тя идва от "ищинари" или "нещинари" – т.е. човек, който е вещ, знаещ. Други свързват названието с гръцките думи за пост – "нестеа" и за огън "естиа". Историци определят нестинарството като езическа ритуална практика, запазена още от времето на траките, въпреки че тази традиция е свързана с голям християнски празник.
Стотици години хората в Българи, Кости, Бродилово, Граматиково и още няколко села изпълняват нестинарския обичай през май. А кулминацията е на 21-ия ден от този месец – денят, в който църквата почита делото на император Константин и майка му Елена. Както е известно, Константин Велики влиза в историята с официалното признаване на християнството като религия, равноправна с останалите религии в Римската империя. Въпреки това, православната църква никога не е признавала нестинарството. Дори в началото на ХХ век хората, които изпълнявали този ритуал, са били подложени на гонения. Независимо от всичко, огненият танц се изпълнява и до днес. А през последните години е част от туристическите атракции в много от нашите черноморски курорти.
Според традицията, нестинарството се предава по наследство. А главният нестинар е този, който посочва своя наследник, когато наближи последният му час или когато вече не може да танцува. Това става в присъствието на всички нестинари от селото. Ако има син, главният нестинар предава силата си на него. Ако не – на дъщеря си. Счита се, че само така се запазва способността да се предсказва бъдещето.

Специална роля в обичая имат иконите на Св.Константин и Елена. Те се съхраняват в параклис, където през цялата година се пази и ритуалният тъпан. Иконите обикновено са с дръжки, а в деня на празника биват украсявани с везани тъкани и цветя. Един от основните моменти в началото на обичая е обхождането на свещените места в селището и домовете на неговите жители. Рано сутринта на 21 май ритуално се отваря аязмото – извор, разположен в близост до храм, манастир или друго свято място. Изпълняват се обеди за пречистване и освещаване, задължително се прави общоселски курбан. От храната се раздава на всички, а общата трапеза е съпроводена от звуците на музиката. Нестинарите започват своите игри, а привечер всички отиват на площада. Огънят, който през деня е горял буйно, вече се е превърнал в жарава. Разстлан е на голям кръг, а около него играят хора – винаги на три или девет кръга. Кръгът се асоциира с движението на слънцето, а огънят е еквивалент на "небесния огън", както наричат слънцето в нашия фолклор. Настъпва и кулминацията на празника – под звуците на тъпана и гайдата нестинарите изпадат в екстаз, който те наричат “прихващане”, а себе си в това състояние определят като "прифатени". "Прифатените" нестинари влизат в огъня с иконата и танцуват. Обикновено около полунощ главният нестинар прави своите предсказания за общността, както и за отделни хора. След приключване на обичая иконите и тъпанът биват съпроводени до параклиса, а определени хора придружават главния нестинар до дома му. Има сведения за изпълняване на обичая и на други християнски празници – Атанасовден, Илинден, както и на храмовия празник на някои селища.
Димитър Маринов – един от най-големите български етнографи, в началото на ХХ век цитира разказ на очевидци: "За чудо предсказаното излиза вярно, а краката на нестинарите – здрави. Божа работа!"