Точно 50 години, след като са завършили Художествената гимназия в София, трима известни творци – живописците Никола Манев и Лъчезар Ошавков и скулпторът Павел Койчев се събраха в изложба в нейната галерия. Тя е в памет на учителя им Никола Аръшев и е повод родната публика да преоткрие талантливото му присъствие в българското изкуство. Никола Аръшев /1895-1984/ е един от ярките представители на експресионизма у нас, участвал е в Общите художествени изложби, както и в представителни експозиции на българско изкуство в чужбина. Има самостоятелни изложби в София и в родния си град Стара Загора, носител е на орден “Кирил и Методий” І степен. Като педагог е оставил прекрасни спомени у своите възпитаници. 

“Най-ценните уроци на Аръшев са тези, които ни накараха да обичаме професията – каза за Радио България Никола Манев. – Защото има два вида професори: много способни, дори гениални, но лоши педагози. Правят така, че просто ти се иска да отбягваш техните курсове. Има други, които те карат да се влюбиш в професията. Такъв беше Аръшев. Часовете му бяха забавни, в неговия клас имаше добро настроение и желание за работа. Той ни учеше на ентусиазъм към изкуството, защото сам умееше да го създаде. Изложбата е знак на почит към него. Всеки от нас тримата показва работи от онова време – края на 50-те години. Аз открих пет мои неща, правени точно под погледа на Аръшев.
 
Представям и пет от сегашните ми картини, от тази и миналата година. Има голяма разлика между тях, публиката ще види тази еволюция. Днес, 50 години по-късно, сме благодарни на Аръшев за това, че ни даде пълна свобода на работа и ни научи да търсим свой изказ.”

“Той ми беше учител в първи и втори курс в гимназията, когато учехме живопис, скулптура и графика, а после се разделяхме в тези специалности – допълва Павел Койчев. – Водеше ни часовете по живопис. Беше много добронамерен, но въпреки това обективен. Много съм му благодарен за това, че беше човекът, който за първи път ми подсказа, че не ставам за живопис. Аз, между другото, си го и знаех. Имахме например годишен изпит по живопис във втори курс – натюрморт с гърне. Бях го “докарал”, обаче се чувстваше, че нямам живописен усет. И той деликатно ми го каза, въпреки че ми беше написал добра бележка. Беше абсолютно прав.
 
Най-ценното не само у него, но и у другите ни учители беше моралът в изкуството – това, което запомнихме за цял живот. И, което, очевидно, е малко дефицитно сега. С Кольо Манев и Лъчко Ошавков завършихме заедно, после постъпихме в Художествената академия. След първи курс Кольо отиде във Франция. Лъчко отиде в Париж след като завърши Академията, така че с него и като студенти бяхме пет години заедно – той живопис, аз скулптура. И благодарение на това, че тримата сме приятели от 1954-а, се съгласих да участвам със скулптури, макар че изложбата като цяло е живописна.”

Манев и Ошавков още през 60-те години заминават във Франция, Койчев остава в България. И тримата обаче създават своя пътека в изкуството, имат впечатляващи изяви по света, творбите им са част от престижни колекции.

Ето какво споделя Лъчезар Ошавков за изложбата “Никола Аръшев и ученици”: “Трябва да кажа, че в нея има един страхотен автопортрет на Аръшев от 30-те години, който може би е сред най-забележителните в историята на българската съвременна живопис изобщо. Показани са негови работи от различни периоди. Аз имам живописни картини, правени в Художествената гимназия между 1957-59 година, една-две работи от първата година в Академията и една-единствена от 21-и век – натюрморт.

Така много ясно се вижда разликата между периода на акумулиране, когато минахме едва ли не през всички възможни влияния: реализъм, импресионизъм, постимпресионизъм и т.н., докато всеки си изгради свой собствен стил. Има един великолепен бронзов портрет, който Койчев ми е направил през 1959 година, с който аз много се гордея. Тук е и портрет на Кольо Манев, който аз съм рисувал през 1957-а година. И още много неща могат да се видят.”