В Индия нищо не е случайно…

Иван Русев и Емил Попов. Скулптори. Вече и професори. Единият от Кюстендил, другият от София. Първа обща спирка – Художествената академия. Съдбата си знае своето, докато пътували и представяли свои творби „по света и у нас”, пътищата им се сближавали. Най-сетне се пресекли в артцентър „Мраморният град на изкуството” в село Илинденци, община Струмяни, далеч от столичната изложбено-галерийна гълчава. Не престанали обаче да пътуват – на Изток. Там се чувстват като у дома си. Емил Попов обича животните и конниците, защото смята, че са „добра опора за мислите на човека. Там са нашите метафори и митологии, природата и нейната сила. В моите конници, в агнето, във вълчицата има подтекст, който не искам да се чете директно, а да въздейства като форма, защото почива на илюзията, на неуловимото”, изповядва творецът. А Иван Русев упреква всички, от които зависи появата на провокативно изкуство в България. И двамата са на едно мнение – в България няма хора с амбиция да инвестират в изкуство: „Важно е да се разбере, че наистина в България подобно явление е много рядко все още. Единици са тези, които достигат до идеята да канят автори, за да инвестират своя капитал в изкуство. И това е една от причините, поради които все повече българи излизат в чужбина, защото там оценката е безспорно висока.” Затова с радост разказват за най-новия си проект „Индия 2010”.

Иван Русев: Всяко голямо пътуване и преживяване си има предистория. В далечната 1987 или 1988, в Сеул, случайността, а може би съдбата, ни срещна с един голям индийски скулптор – Наджи Пател. В 1998 той дойде в моето ателие в Илинденци. И докато седеше мълчаливо на едно столче, Наджи Пател тропкаше тъй дълго с пръсти, че се почувствах неудобно. Поканих го на чай, а той продължи да си тананика индийски мелодии. Накрая дори възкликна: „Как е възможно да правиш тези скулптури, след като не си бил в Индия.” Това беше първата крачка. По-късно г-н Ракеш Агравал, индийски бизнесмен със сериозно отношение към изкуството, създаде артцентър до град Вадодара (или Барода), на 400-500 км северно от Мумбай. Не се колебае, решава и го прави. Това е мегапроект, чиято цел е да се създават големи творби от художници от цял свят, но пристигаха и хора, за да събират опит, които имат сериозна амбиция да инвестират в изкуство. А това пък вече е другата тема – организирана инвестиция в изкуство.В артцентъра има ателиета за керамика, бронзолеене и металопластика, за каменоделство и каменна пластика. Огромен е, с прекрасни малки къщи, разположени на брега на р. Махи. Дадоха ни пълна свобода. Никой не те ограничава, не се опитва да те вкара в някакви измислени предварителни рамки. Работи на воля, проектирай и действай според собствените си представи за пространство. Освен това домакините ни предоставиха пълна техническа помощ, за да реализираме идеите си.

Емил Попов: Иван направи поредица от скулптури, наречени „храмове”. Изсечени са от червен пясъчник, донесен от Раджастан. Индийците даже измислиха термина Temple Style. Причината да ги кръстят така вероятно е същата, като тази от миналото на Индия, когато са създавали нейните културни чудеса – храмовата скулптура, която днес се ползва със световна слава, а аз наричам това „самосъзнание на водещите обществото хора”.

Иван Русев: Емил пък направи огромен проект на брега на една голяма река. Природните дадености там са такива, че се получава разлика в нивата между брега и подхода към водата. Той продължи една алея в горното ниво с огромна метално-каменна конструкция, подпряна върху каменни колони, последната е с височина 6 метра. Все едно, че е начало на модерна магистрала, а всъщност е истинско произведение на модерното изкуство.

Емил Попов: Нарекох го просто „Друг мост към реката”. Представлява мегалитен мост. Най-големият камък тежеше 20 тона. Има много силно внушение и доста метафора, поне аз така си мисля. А индийците, за да ми помогнат, прокараха специален път, по който да докараме камъка. От години се занимавам с тази проблематика – метални плетки, които носят каменни материали. Опитам се по този начин да предам нов живот на студения камък, да го вкарам в определен образ – един материален хоризонт, създаден от човека и неговото въображение, към двата изначални хоризонта – вода и небе – и към реката. Тази плетка има отношение към нашата стара архитектура. Тя все още е запазена в селата у нас. Вплетена в дървената конструкция, носи тежката материя, пръстта.

Иван Русев: Барода е голям културен център в Индия и това, което се случва в този град, засяга цялата държава. В началото си мислехме, че във всеки по-голям град се развива изкуство, но се оказа, че центровете на актуално съвременно изкуство в Индия не са толкова много. Това са Барода, Гвалиор, Ню Делхи и Мумбай. Не само в Индия, но и в Китай, хората се опитват да вземат най-доброто от културата на Европа. Но някои неща вече ги правят дори по-добре.

Емил Попов: Щатът Гуджарат, където се намира Барода, е един от най-богатите в Индия и по тази причина наистина се е превърнал в събирателен център – и в културен, и в икономически смисъл. Там са създали международни скулптурни паркови колекции, каквато се опитваме и ние да направим в Илинденци. И вече са осъзнали необходимостта от развитие и от промяна на изкуството на идейно ниво. Ясно е, че не е възможно творецът сам да реализира подобни проекти, било то в ателието си или по време на поредния симпозиум. Много ограничен е и като средства, и като пространство.

Иван Русев: Изглежда се задава период на сериозна търговия с произведения на изкуството в Индия и в Азия като цяло. Няма нищо лошо в това. Ние двамата приемаме тази идея и ще правим всичко възможно, било в Илинденци, било в Индия, Китай, Япония или Белгия, да оставяме своите произведения. Жалко е, че все по-малко можем да правим такива неща в България. В Европа колекционер от тази величина мога да посоча Юго Вутен. Петер Лудвиг беше също такъв колекционер, но вече не е между живите.

Емил Попов: Не мога да не кажа и две думи за хората на Индия. Грация, топлина, спокойствие и нежност струи от усмивките на индийките, от гъвкавите им тела, дори и когато на главите си носят товар от тухли, вар и разни строителни материали. Как да забравя хлапето, което беше наш гид. Каза ни, че живее в дупка, не познава баща си и знае английски, испански, немски. Работи, за да живее. А такситата им на капака си винаги имат оченца. Това всъщност е апаратът за сумата, която трябва да плати пътникът. Не е вътре, за да не стават далавери.

Споделете

В Индия нищо не е случайно…

Още от категорията

Варна и Сливен се потапят "В света на музиката" с маестро Веско Пантелеев-Ешкенази

Във Варшава представят 15 българки – будителки, които променят историята

В Скопие показват творби от конкурса "Моята българска бродирана риза"

Студенти от Великотърновския университет насърчават четенето сред българчетата в страната и по света

Българистични четения събраха хуманитаристи на онлайн конференция по инициатива на университета в Мелитопол

Българско Национално Радио