В новата си книга „Нашата Via Dolorosa” известният български журналист, преводач и писател Петко Бочаров разсъждава за националната ни съдба, преосмисляйки дълги векове от родната история – от 1396 година насам. В книгата Бочаров, който наскоро навърши 93 години, отправя поглед към столетията, през които болката се е превърнала в част от ежедневието ни и е оставила неизлечими поражения в „нашата духовна тъкан”. „Без претенции за научна изчерпателност и историческа аргументираност” той посочва причините за ударите на съдбата, които са ни водили по пътя на болката. Целта е да провокира читателя към размисъл върху болезнените спомени, за да подскаже, че само от нас, българите, зависи да променим бъдещето към по-добро. Идеята за написването на книгата не идва спонтанно:

„Появи се малко по малко, докато ме завладя напълно – казва Петко Бочаров. – Аз отдавна се впечатлявам от жестоката съдба, която българският народ е имал през вековете. Става дума не за един или два века, а за времето от XIV век до наши дни. Никой друг европейски народ не е имал толкова тежка съдба. Този факт, както и поведението на българския народ през годините, винаги силно са ме интересували, особено когато аз като съвременник съм наблюдавал нещата. Тази книга дойде като един порив да си кажа какво мисля и какво не разбирам. Така например не разбирам какъв може да бъде този български гражданин, човек като нас, но облечен във власт, да преименува град Варна в град Сталин. Много често съм се питал и не мога да си отговоря – тежка съдба, войни, в които България е на страната на губещите, няколко национални катастрофи, но си мисля, че на тази Via Dolorosa вече идва краят. Няма как от това, което днес представлява България, да се късат нови парчета, както през 1913 година или през 1919 г. в Ньой. А и никой не може повече да го направи. Наскоро един приятел ме попита как гледам на бъдещето, а аз му казах, че съм оптимист, какъвто винаги съм бил, но в момента съм уплашен оптимист. Страхувам се, че могат да прекъснат подема към нормалност, в който сега се намира България.”

За разлика от други страни от бившия социалистически лагер, които сравнително бързо и без особени сътресения преминаха към пазарната икономика, България потъна в напразни очаквания за по-добър живот. И все пак „колкото и днешният българин да е станал апатичен и черноглед към всичко, което го е заобикаляло през годините, може би идва време да погледнем с вяра в бъдещето”, твърди Петко Бочаров. Според него сегашното управление в България е единственото от 22 години насам, което си гледа работата и оставя зад себе си резултати. Въпреки това, „има толкова много хора, които искат да го махнат, твърди той. – Ако го махнат, ще стане по-лошо, защото в момента няма алтернатива” – категоричен е журналистът.

© Снимка: БГНЕС

През седемте столетия, описани в „Нашата Via Dolorosa”, „има само едно национално усилие, което, от гледна точка на нашия интерес, да е завършило с успех – Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 г.”, отбелязва в увода към книгата си Петко Бочаров. А коя е най-хубавата епоха, която България преживява?

„Веднага отговарям – 30-те години на миналия век – спомня си Петко Бочаров. – Дори и времето след 1 септември 1939 година, когато започна Втората световна война до края на 1941 година. Дотогава се живееше много хубаво. София беше с 300 000 жители, 80 на сто от народа живееше в провинцията. Българският селянин, с Белчо и Сивушка, без трактори изкарваше достатъчно добив, за да храни половин Европа. Българският лев беше равен на швейцарския франк. Всичко това беше съсечено като с брадва на 9 септември 1944 година.”

Факт е, че българските младежи от 22 години насам продължават да търсят реализация в чужбина. Как би могла да се съвземе България, когато жизнените й сили отиват извън пределите й?

„Да, това е така. Колкото повече проблеми и нерешени въпроси има в едно общество, толкова повече центробежните сили се засилват. Но ще дойде един момент, когато нещата ще се обърнат и хората ще искат да живеят и да инвестират тук, ще искат да работят тук. Това непременно ще дойде, но само ако някой не ни пресече този порив, който от две-три години насам изживяваме.”

Какво е чувството, което Ви изпълни, когато поставихте финалната точка на тази книга?

„Чувството е на облекчение. „Конец! На житие ново аз турих венец”, както е казал Паисий след написването на „История славянобългарска”. Аз изпитвах нужда да излея това, което ми се върти в главата, което разбирам, което не разбирам, и мисля, че донякъде съм успял да го направя, защото отзивите, които получавам, са добри. Досега никой мой приятел не ми е казал: „Ти какви глупости си написал?”. Лично аз самият съм доволен. Много често се питам сега, като застана пред компютъра и не знам какво да правя, как ще бъде нататък. Ще видим. Ще продължа да си пиша във вестниците. Но да седя и да гледам в една точка – това е абсурд!”