Нестинарският празник в Странджа

„Тръгнала е Тодора” – изп. Манол Михайлов с група „Балкана”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Димо майка си думаше” – изп. Марина Парушева с „Тракийската тройка”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Нестинарски танц” – изп. Костадин Варимезов – гайда и Огнян Василев – тъпан

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Неизвестно откога, в загадъчната Странджа има интересен обичай да се танцува върху жарава – известен като „нестинарски” обичай. До края на XIX век бил разпространен в граничните гръцки и български села. Но след жестоката разправа с християнското население там по време на Балканската война през 1912 година, е почти унищожен. Остава да съществува в труднодостъпните части на Странджа, където е разположено село Българи (старо име Ургари, в превод „българи”). Селото се прочуло с игрите на босоногите нестинари и своя събор в деня на светците Константин и Елена. Това се случвало на 3 юни, а по нов стил на 21 май.

Обредната игра – израз на народната почит към християнските светци, била наслоена върху древни вярвания, свързани с култ към слънцето, огъня и водата. Нестинарският обичай, чиято кулминация са огнените игри, се правел за здраве и плодородие. Главни участници в него били нестинарите – някога мъже, а в последните десетилетия по-често жени. Най-възрастната от тях, в момент на транс по време на танца, постигала ясновидство и пророкувала какво ще се случи и как селото ще се предпази от беди. Нестинарката се ползвала с доверие и уважение, а къщата й се смятала за свята. Близо до нея имало параклис с иконите на светците Константин и Елена, където се пазел основният атрибут на обичая – свещеният тъпан. Играейки своя екстатичен танц в жаравата, нестинарите приемали пречистващата сила на огъня. Религиозното им вярване е, че в този ден са „обзети”, обхванати от духа на патрона на празника, който им дава сила и ги кара да влизат в огъня.

Как и защо е станало така, че един християнски празник се е примесил с религиозен култ към огъня – търсим отговор в древността. Император Константин I бил поклонник на огъня, въпреки че точно той узаконил християнството в цялата Римска империя и затова е канонизиран като светец. Той разрешил на нестинарите да играят и оттогава те устройват празника си като твърдят, че самият светец им помага да влизат и излизат от огъня невредими.

За нас, съвременниците, нестинарството е обвеяно с романтика. Твърде загадъчни са огнените игри по вечерно време, до които селското „тайно” общество не допускало чужди очи. Въпреки това, обичаят привлякъл много изследователи. Първи от тях е възрожденският писател Петко Р. Славейков, дал описание на видяното в село Българи в края на XIX век. Сведения в етнографски и психологичен аспект оставят още Димитър Маринов, Михаил Арнаудов и др.

Нестинарите разказват, че още преди празника у тях настъпва неудържимо притегляне към огъня. Те се вглъбяват в общуване със светците и се изключват от външния свят. Сутринта на празника на св. св. Константин и Елена, селското шествие с иконите на светците се отправя към дома на нестинарката. Там на първа служба палят свещи и се покланят на иконите. Думва тъпанът, писва гайдата и се чува пронизителният вик на нестинарката. Тя вече е „прихваната” от светеца и пребледняла започва своя първи танц. После шествието се отправя към свещения извор извън селото, наричан „аязмо”. Вярва се, че водата му е лековита. На поляната след вековните букови гори на Странджа, край свещения извор се прави водосвет и се устройва събор, който местните наричат „панагир”. Той е съпроводен с много песни и танци на гайда и тъпан.

Кулминацията е вечерта на селския мегдан, където догаря огъня, а жаравата от него достига 10-15 см. Първото хоро е около огъня. Под звуците на специална музика на гайда и тъпан, нестинарката се отделя, целува иконите, леко се олюлява. Танцува в унес като движи пластично ръце с белези на някаква мъка по лицето и непрекъснати възклицания. С резки движения влиза боса в жаравата и я пресича. После повтаря танца с иконата на св. Константин. Тъпче жаравата с високо вдигната икона. Нарастващата динамика на музиката, забързаният ритъм на тъпана, блясъкът на жаравата, звездното небе – всичко допринася за религиозна екзалтация.

Ето откровенията на баба Злата, една от последните нестинарки в село Българи: Дόйде мъката, премалее, изтръпнат ръцете и ногите – като дърво стават. Сърцето не мога да угадя какво прави. Главата е особена. Не виждам съвсем чисто, но виждам народа. Като дойде силата на огъня, всичко се обърква, става като мъгла. Обикалям около огъня, виждам го силен и не влизам. Щом дойде достатъчно сила, ако св. Костадин даде – бух вътре – нито гори, нито пари! Тогава огънят изглежда като напръскан, като полят с вода, като златен….

Подлагано на гонения от ортодоксалната църква и от комунистическия режим, нестинарството оцеля до наши дни. Най-атрактивният ни народен обичай стана вторият признат български шедьовър и през 2009 г. бе включен в списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО. Така хилядолетната традиция се запазва и предава на следващите поколения.

Снимки: архив

Споделете

Нестинарският празник в Странджа

Още от категорията

Започва есенното издание на Plovdiv Jazz Fest

Етноджаз формацията "Аутентик" представя България на фестивал в Кайро

Германският китарист проф. Герхард Райхенбах свири пред софийската публика

Соня Йончева: Културата е не само нашето бъдеще, но е ключ към едно по-добро общество

Българско Национално Радио