„Словото е квинтесенцията на човешката душа. То ни прави хора. Чрез него се пречистваме и опознаваме по-добре себе си. Докосва душата на другия до теб.” Това е веруюто на Петко Хинов, български преводач, поет и писател, учител. Споделя, че е свързан със словото от най-ранно детство и да му служи, е смисъл на живота му. Роден през 1972 г. в Пловдив, той е от първите българи, дръзнали да навлязат в необятния свят на китайския език и култура. Завършил е китайска и румънска филология в СУ. Превежда книги от английски, руски, румънски, китайски и църковнославянски на български език, както и от български на английски, руски и китайски. Пише стихове, разкази и статии. Това да бъде едновременно преводач, поет, писател и учител, възприема по-скоро като вътрешно призвание. И с немалка доза скромност споделя любимо хайку стихотворение от Иван Методиев: „Не казвай на врабеца, че лети! Ще падне.” Около петнадесет години от живота си Петко Хинов посвещава на монашеството. „Бях близко духовно до изключително надарен човек, филолог, философ и богослов, от когото научих много неща, за което съм дълбоко признателен”, разказва той. За нещата, които го провокират да поеме по пътя на духовните търсения, споделя:

„Това, което кара човек да стане християнин, е Христос. А монашеството е начинът на живот, в който човек може да има най-голяма близост с Бога. Когато човек обича, той се стреми към близост. Но смятам, че човек може да бъде монах, дори ако не е облечен в расо, т.е. има монашество, което е пак близост с Бога и което е съкровено, но не е нужно човек да го показва външно. Монашеството е най-възвишеният път в живота, път към съвършенството, но ако човек не може да върви по него без колебания, без готовност за пълна саможертва на егото си, то по-добре е да не се захваща с нещо, което превишава силите му.”

Въпреки че открива положителната роля на този период в живота си, след дълго изпитване на самия себе си, Петко Хинов решава да напусне духовната обител, преди още да е дал обет. Отказвайки се от пътя на монашеството, той заминава за Китай като учител по английски език. На въпроса не е ли много рязък завоят, който прави, той отговаря:

„Това е интересен въпрос. Малко ще го извъртя и ще кажа, че китайската култура е многолика, т.е. там има и християнство, има и православие. Според мен езикът, независимо дали е китайски или какъвто и да е, и монашеството не са в противоречие, напротив, монашеството, особено за нас, тук в България, е тясно свързано със светлината на словесната култура. От най-ранно детство съм свързан със словото и да му служа, е смисъл на моя живот. Изтокът ме привлече именно с невъобразимата дълбочина, широчина и богатство на езика. Говоря конкретно за китайския. Всъщност, аз съм по-близо до литературата на Изтока, отколкото до неговата философия. Мога само да съжалявам, че човешките ми сили са недостатъчни, за да изгреба от китайската словесност колкото мога повече драгоценни камъни и да ги вложа в българската словесност, за да ги дам на България…”.

В момента Петко Хинов пише книга, посветена на живота си в Китай и на събуждането на любовта към Изтока. Споделя, че първият му досег до китайския език е бил чрез филмите. „Гледах един китайски филм, много ми харесаха бойните изкуства. После гледах втори, но този път ме впечатли силно мелодиката на езика, особено когато жените говорят. Звучи като песен, като музика, като чуруликане на птички.” Привличат го също китайските йероглифи, които носят богато смислово съдържание. В партньорство с издателство „Изток-Запад” работи и над превода на един от емблематичните за китайската литература романи „Сън в алени покои”. „Колкото по-труден е един текст, толкова повече ме радва да превеждам, защото лесните неща са скучни”, обяснява той. Според него всеки преводач има дарба и склонност да превежда определен тип текстове. „Аз например трудно бих се захванал да превеждам философски текст, още по-малко технически, но с поезия мога да се занимавам всеки ден”, признава Петко Хинов. С известна доза съжаление констатира, че в наши дни малко хора четат произведения на високата словесност и това го принуждава да се съобразява с търсенето на пазара. Китаистиката в България е все още млада наука и малцина са хората, поели риска да превеждат от китайски. Много от издадените у нас китайски произведения са преведени от западен език. Голяма част от българската литература също е преведена на китайски от руски или английски език. Освен това, отдавна е изчерпана и представлява библиографска рядкост, показват проучванията на Петко Хинов. „Китайците не знаят почти нищо за България”, казва още той. Затова се е захванал с амбициозната задача да направи интернет портал „България за Китай”, който да бъде своеобразен мост между двете култури. В него ще има богата информация, свързана с българската култура и традиции, както и с възможностите за туризъм у нас и за икономическо сътрудничество между двете страни. За връзката си с Китай и преживяванията, оставили най-дълбок отпечатък у него, Петко Хинов разказва:

„Най-скъпите ми преживявания са свързани с прекрасните хора, които срещнах там. Чувството, което най-много ме изпълва, е, че съм част от китайския народ и то не само по силата на това, че съпругата ми е дъщеря на Китай. В обикновения китаец има нещо много старинно и автентично, което уви, вече и там се ломи под напора на масовата телевизионно-медийна култура, внасяна чрез повърхностни филми и книги. Тази китайска старинност е много сходна с нашата българска старинна душевност, с традиционните ценности на българската земеделска цивилизация, която вече сме изгубили, с културата на патриархално-семейното общество и неговата нравственост. За мен китайците са пример какви бихме могли да бъдем българите, макар че и те имаха страшни сътресения, Културна революция и т.н. Но като че ли техните корени са много по-дълбоки и трудно могат да се изкоренят така лесно.”

Недостатъците, които пречат на българите да сме единни като народ, внезапно появилата се призори мисъл, красотата на природата, малките неща, даващи смисъл и стойност на всеки миг от живота ни, са темите, които провокират поетичното перо на Петко Хинов.

„Смятам, че словото е най-дълбокият резец, чрез който нашият свят и общество може да се излекува от туморите си, затова винаги съм дълбоко покрусен, когато видя колко много се злоупотребява с българското слово, как ненужно се разяжда то от всякакви чуждици, от глупави имитации на нещо, което не е наше – казва той. – Всъщност, колко хора знаят днес, че думата език на старобългарски „языкъ” означава народ. Народът и езикът са едно, т.е. когато се развали езикът, това е показателно какво става в душата на един народ. Вярвам, че възраждането на българския народ може да започне от една твърда политика на защита и покровителство на българското слово.”

Снимки: личен архив