Заченатото в грях правителство на Пламен Орешарски, плод на съюза на две партии загубили предсрочните избори през май 2013 година – БСП и ДПС, обединени срещу ГЕРБ, спечелила изборите, но не достатъчно, за да излъчи правителство – започна управлението си с квинтесенция на задкулисие и кадрова наглост.

На 14 юни миналата година, интронизираният с мандата на социалистите премиер Орешарски, с кратко протоколно слово в парламента предложи депутатът от ДПС, Делян Пеевски, тогава 32-годишен, да бъде назначен за шеф на Държавната агенция за национална сигурност, ДАНС. С негласната подкрепа на националистите от „Атака”, за 15 минути и без никакви дискусии Пеевски оглави една от най-невралгичните институции в държавата.

Завършил право, без никакъв опит в сферата на сигурността и вътрешните работи, уволнен за корупция като зам.-министър на природните бедствия в правителството на лидера на БСП Сергей Станишев – управлявало България от 2005 до 2009 година – Делян Пеевски, магнат в бизнеса на средствата за масова информация, продължава и днес да се слави като една от най-тъмните и недосегаеми фигури на българския ъндърграунд.

Не само тази безпрецедентна кадрова наглост, но и спорната легитимност на изпълнителната власт, катализираха общественото негодувание. Още същият ден, 14 юни, по централните улици и площади в София излязоха спонтанно хиляди хора, за да протестират срещу скандалното назначение и да поискат оставката на правителството. Протестите продължиха и през следващите дни. Техният заряд беше значителен, очертаваше се „горещо лято” за новите обитатели на министерския съвет.

Управляващите от БСП и ДПС се уплашиха. Не очакваха, че „народните маси” могат да се пробудят отново и да потърсят сметка, този път от тях, за поредното задкулисие. Но Орешарски беше далеч от мисълта да си подава оставката. Счете за достатъчно да си признае, че е извършил грешка с предложението за Пеевски и с половин уста поиска извинение от българския народ. Ден след ден обаче антиправителствените протести продължаваха. Управляващите мобилизираха по безпрецедентен начин полиция и жандармерия, за да се опазят от „народната любов”. Кулминацията беше на 40-ия ден от началото на недоволството, когато на 23 юли протестиращите блокираха сградата на парламента, организираха барикади, но бяха разпръснати със сила от репресивния апарат.

Постепенно антиправителствените протести бяха яхнати за съжаление от партийни централи и организации жадни за изява и власт. Така от десетки хиляди, протестиращите останаха само десетки. Свикнаха да са малко и започнаха да забравят за какво са на площада залисани в пиене на бира и кафе под зоркия поглед на полицаите. Управляващите пък се успокоиха за креслата си и продължиха със задкулисието.

И така до евроизборите на 25 май, когато БСП претърпя провал. Дни след вота коалиционният партньор ДПС поиска предсрочни избори. На БСП не оставаше друго освен да направи същото. Под наслов „Време е да довършим започнатото” преди два дни в София и в по-големите градове подобаващо беше отбелязана годишнината от началото на антиправителствените протести. Протестиращите и този път скандираха „Оставка”, а сред плакатите се открояваше призива: „Орешарски, ако обичаш своя народ, подай си оставката! Ако народът те обича, пак ще те избере!”

При сегашната политическа криза в България, надали ще има втора годишнина от протестите срещу кабинета „Орешарски”. Въпрос на дни, най-много на някоя и друга седмица, е премиерът да си подаде оставката, но не заради уличните демонстрации. Все пак след една година протести стана ясно на политиците, че обществото следи внимателно делата им и е готово да им показва и „жълт” и „червен картон”.