Според легендата, когато Бог разпределял света, на свети Илия се паднали „летните гръмотевици и трескавици”. За да предпази реколтата, той ходи по небето със златна колесница и преследва ламята, защото тя пасе житата. А светкавиците са огньовете, които излизат от ноздрите и изпод копитата на конете му. Или стрелите, с които се опитва да порази ламята. Народът му е дал много красноречиви имена – Гръмовник, Гръмоломник, Гръмодол. Когато се гневи или весели, може да направи чудеса. Затова сестра му – света Мария (някъде я наричат Огнената Мария) пази в тайна от брат си датата на неговия празник. Страхува се, че той може да се развихри и да пусне на свобода стихиите. Светецът носи в ръкавите си ледени зрънца. Види ли някъде грешници, ядоса ли се на неверници – наказва ги с градушка. Денят на света Мария е два дена след Илинден – на 22 юли. Тогава църквата почита паметта на Света равноапостолна мироносица Мария Магдалена. Една фолклорна легенда разказва как на своя ден Мария се пременила и тръгнала на църква. Срещнал я брат ѝ и попитал накъде се е запътила. „Днес ми е денят, та отивам да запаля една свещ” – отговорила тя. „Ех, кога ли ще дойде и моят ден, та да се повеселя” – въздъхнал свети Илия, а сестра му се засмяла: „Твоят вече мина!”.

Наричат Илинден и „сред лято” – заради представата, че 20 юли е повратен момент в годишното време. По Черноморието казват, че морето „се обръща” на тази дата – става бурно, студено и взима жертви. Затова на Илинден рибарите не излизат в морето, а останалите хора не бива да се къпят във водата. Забраната да се работи на Илинден спазвали навсякъде по българските земи. На този ден и до днес в много селища у нас устройват селски събори, на които се правят курбани. Според обичая, жертвеното животно, което колят, е старият петел, наричан „петелът-баща”. Жените месят и обредни хлябове – боговица и колач за свети Илия. В някои райони на Южна България за курбан избират бик. Общата трапеза се прави до старо оброчище или вековно дърво, близо до селото. Вярват, че курбанът на Илинден ще предпази хората и посевите от гръмотевици и градушки.

За това как и къде се образува градушката, има различни варианти. Съществува представата, че тя стои в небесна пещера. В Средна Западна България наричат пазителите на градушката Кривчо, Слепчо и Глухчо. Според най-разпространените фолклорни схващания, градушката се прави от т. нар. светци-градушкари. Освен могъщия свети Илия, това са Герман, Вартоломей, Тодор, Елисей. Както всички природни беди, ледената стихия се изпраща на хората като наказание за сторени грехове, неспазване на забраните срещу големите празници, а също и за непочтително отношение към светците-градушкари.

С градушката е свързан и орелът. Някога вярвали, че всеки градоносен облак „се води” от орел. Затова не бива да се пипат орловите гнезда. Когато се появи черен облак, мъжете стрелят с пушки срещу него – за да изплашат орела и той да отведе облака в друга посока. Вярвали още, че ако погледнат градоносния облак през върбовия венец, който се пази от Цветница или през сито, градушката ще се размине. Някъде запалвали свещта от гергьовското агне, изнасяли първото боядисано червено яйце от Великден и пр.

На Илинден празнуват всички, които носят имената Илия, Илиан, Илиана и техните производни Илко, Илка, Лина, Личо и пр. Почита се и като празник на кожари, кожухари, самарджии, майстори на керемиди.