„Никой не може да убеди българите да мразят евреите” – това са думите на немския посланик Бекерле в София при последния опит на германските власти да организират депортацията на българските евреи към лагерите на смъртта. В края на Втората световна война общият брой на убитите евреи е около 6 000 000 души. България успява да спаси своите граждани от еврейски произход във времена, изпълнени с несигурност и крайно изострени междудържавни отношения.

„За болшинството от моите връстници, родени в други европейски страни, едно такова завръщане означава покъртителна среща с гробове на майки, бащи, братя и сестри. Аз, която се родих тук и чието детство премина в тази чудна страна, я посещавам за втори път в последните години с голямо задоволство и любов. Вие, българите, бяхте различни от останалите европейски народи. Благодарение на тази историческа разлика ние се намираме днес тук на това международно събитие, което отбелязва спасението на българското еврейство. Имаше народи, които се опитаха да помогнат на евреите, гонени от нацистите. Имаше народи, които успяха отчасти да спасят евреи, но историческият признат факт е, че повечето от европейските народи се примириха с чудовищното „крайно решение” на Хитлер и в много случаи дори помогнаха за неговото реализиране.”

Това са думи на Шуламид Шамир, съпруга на бившия премиер на Израел Ицхак Шамир. Записът е направен 45 години след едно изключително за европейската история по време на Втората световна война събитие – спасяването на българските евреи.

Приемането на антиеврейските закони и гоненията започват в Европа още в средата и края на 30-те години. След Германия антиеврейско законодателство е прието в Румъния, Словакия, Унгария, в окупираните Франция и Белгия, създават се концентрационните лагери. През 1942 г. на конференция в Берлин се взема „окончателното решение” за унищожението на евреите в Европа. Започва масово депортиране към концентрационните лагери от всички окупирани страни и съюзниците от Оста. В изготвения списък с брой на евреите по държави, които трябва да бъдат унищожени, за България е посочена цифрата 48 000. Думите на Шуламид Шамир за този трагичен момент:

„Признато е, че от всички европейски страни, прегазени от нацисткия ботуш – най-черния период в историята на Европа и на еврейския народ, само евреите от България бяха спасени. Това ще помним винаги. Чест и слава на благородния български народ. Не че нацисткият палач не желаеше да отведе на заколение евреите от България. Известно е, че превозните шлепове на смъртта бяха готови по дунавските пристанища. Стотици хиляди евреи бяха вече събрани, за да бъдат превозени до изходните пристанища на Дунава. Плановете за изгонване на българските евреи бяха готови и приключени. Влаковете за превоз на човешкия товар бяха готови по гарите. Тогава историята видя и преживя едно чудно явление, цял един народ: интелектуалци и работници, хора от села и градове, Църквата, Светият синод, жени и мъже, станаха, за да спасят съгражданите си евреи против фашистката власт в този пъклен период.”

Българската политика за присъединяване към Тристранния пакт и по еврейския въпрос се диктува от желанието на правителствата и монарха за обединение на България след краха от Първата световна война и опасенията, че страната ще бъде смазана от Вермахта, както редица други европейски държави. Затова, в края на 1940 г., в парламента е приет „Закон за защита на нацията” – около два месеца преди присъединяването на България към Тристранния пакт. Въпреки протестите, че е противоконституционен, законът е обнародван и въвежда редица забрани за еврейската общност, както и огромен данък върху имуществото й. През февруари 1943 г., след натиск от Германия, е подписана спогодбата Белев-Данекер, която предвижда от т. нар. „нови земи” в Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пиротско да бъдат депортирани около 20 000 евреи. Реалният им брой там обаче е не повече от 14 хиляди. Това принуждава Комисарството по еврейските въпроси под ръководството на Александър Белев да включи в бройката още 6-8 хиляди евреи от „старите предели”: от Кюстендил, Дупница, Пловдив, Пазарджик. Зловещият план не успява. Осуетен е от заместник-председателя на парламента Димитър Пешев и български депутати, които научават за него. За да бъдат спрени възможни следващи планове за депортиране на евреите, Пешев поема инициативата и пише своето известно писмо, заклеймяващо тайните намерения на правителството, като събира 43 подписа на народни представители в защита на този текст. В резултат той загубва поста си на заместник-председател на Народното събрание, но действията му се оказват решаващи за спасяване на българските евреи.

Нов опит за решаване на „еврейския въпрос” се прави през същата година, като Германия иска депортирането на всички почти 50 000 български евреи. На цар Борис III са предложени два плана. Единият предвижда именно това, а другият – изселване на 20 000 евреи от София в провинцията. Той одобрява втория. След поредната си среща с Хитлер, когато отново отказва изпращането на български войски на Източния фронт и не се съгласява да бъдат депортирани евреите от България, българският монарх умира. Но на практика след август 1943 г. в България спират активните гонения. Междувременно най-влиятелната личност в Българската православна църква – митрополит Стефан, изпраща писмо до всички църкви – да се направи всичко необходимо за облекчаване живота на преследваните.

„Това е чудна глава в историята на българския народ и в историята на еврейския народ. Тази обща част от историята на двата народа може да послужи като основа на силна душевна връзка между тях.”

Това казва Шуламид Шамир 45 години по-късно, потвърждавайки констатацията на немския посланик в София, че няма как българите да бъдат убедени да мразят евреите.