„Вярвахме, че един друг свят е възможен и че създаваме своя различна, студентска република и можем да предложим не политическа алтернатива, не поредния месия, а нещо повече – алтернатива на живота.” Това пише в новоизлязлата си книга „Наш ред е” Ивайло Динев, един от лидерите на окупацията на СУ „Св. Климент Охридски”, състояла се точно преди година като своеобразен контрапункт на неуспешните улични протести в продължение на година срещу целокупната политическа класа.

Този радикален протестен акт бе повод да се заговори за политическо пробуждане на смятаната през последните години за апатична българска младеж. Оттук и добилото гражданственост название на студентите окупатори – „ранобудните”. „Мисля, че нашият жест остана отчасти неразбран и интерпретиран в старите мисловни модели на комунизъм-антикомунизъм, ляво-дясно, а не като нещо ново и по-различно”, коментира авторът, антрополог и поет.

Бунтът на „децата на прехода”

„Окупацията на университета бе бунтът на децата на прехода, които въстанаха срещу действителността след края на комунизма в България. Много от нас имаха трудно битие, с тежки заболявания вкъщи, безработни родители или израсли при баби и дядовци, докато родителите им работеха в чужбина. Една среда на задълбочаваща се социална несправедливост, съвсем различна от идеала за демокрация, за който навремето нашите родители се застъпваха по площадите. Героите на времето, в което израснаха днешните 25-годишни, бяха не борците за истинска демокрация, а т.н. мутри, прослойка от хора на физическата сила, създадени от политическата класа за трупане и охраняване на нечестно придобити богатства. В страната ни успяваха или онези, които имаха политически гръб, или тези, които налагаха правата си чрез физическа сила. И въпреки влизането на България в ЕС, бедните си останаха бедни, а богатите ставаха все по-богати. Корупцията, която наблюдаваме повсеместно, мутрите, тези герои на улицата, които избуяваха най-вече през 90-те години и началото на ХХI век, хора със смешни прякори на зеленчуци, ни възмущават. Успяват у нас хитреците, а не интелигенцията, не този, който здраво работи.”

Второто „кърджалийско време”

„Според мен това беше нещо като второ „кърджалийско време” за България. Първото е назад в историята, когато в Османската империя се появяват навсякъде шайки от разбойници, които безмилостно и безнаказано обират народа. Тогава българи, турци, евреи се обединяват и изграждат крепости, за да пазят своите села и градове. И сега нашата реакция беше подобна. Бунтът ни беше насочен срещу прехода и „героите” на прехода, срещу партиите, които са управлявали през последните 25 години.”

Младите като имунна система срещу туморите в обществото

Младите, студентите, трябва да бъдат онази имунна система в общественото тяло, която да предотвратява зараждащите се туморни образования, вярва Ивайло.

„Нашето поколение се обедини за първи път зад някаква кауза и тази кауза беше емоционална, а не идеологическа. Трябваше да превъзмогнем идеологиите, разделенията, и да заговорим за общочовешкото, за това, което е над всичко. Вярно, нашият бунт е идеалистичен, той трудно може да постигне целите си, защото те са твърде високи. Но и няма как да променим света просто като казваме, че той не може да бъде променен. Да, с една окупация няма да стане, не можем да променим света изведнъж. Но това е събитие, чрез което можем да припознаем за свои според мен революционни ценности като солидарност, свобода, отговорност, които да се превърнат в проекти за бъдещето.”

Чрез пряката демокрация народът израства бавно, но сигурно

Ивайло Динев прави в книгата си опит за преосмисляне на случилото се, което той вписва в поредицата подобни студентски събития от 1968 г., студентските антикомунистически протести у нас през 1997 г., или още движението „Окупирай” и арабската пролет. Авторът смята, че няколкомесечната окупация на СУ е помогнала на участващите да добият безценен опит и гражданско израстване. Един от моделите, които тя може да даде на обществото е този на стремежа към пряка демокрация. „Според мен окупацията беше локален пример за революционна институция, която може да бъде използвана като проект за бъдещето. При нас всеки имаше право да предлага, да обсъжда, да гласува. Понякога заседавахме по 14 часа и накрая взимахме решение, което беше напълно легитимно. Разбрах от опит, че пряката демокрация не е толкова рискова. И че въвлечени в нея хората порастват ден след ден, бавно, но сигурно израстват като граждани. Затова си мисля, че ако в България се провеждат по-често референдуми и други форми на пряко участие на мнозинството при взимането на решения, ще се осъзнаем и развием по-бързо като народ.”

Протестите не предложиха алтернатива, но станаха морален коректив

Грешката, която участниците в окупацията отчитат и която е валидна за цялото протестно движение през миналата година, е, че не бе намерен начин за въвличане на мнозинството от българските граждани. Опасността е хората да се обезверят за пореден път от неефикасността на протестите, тъй като и след тях в парламента отново влязоха същите партии и герои от миналото. Защото протестите не родиха политическа алтернатива. Но тези движения постигнаха поне своята минимална цел – да бъдат морален коректив на политиката. Вече всеки управник в България е наясно, че при злоупотреба с общественото доверие хората отново могат да излязат на улицата и да го бламират.

Революция с еволюционни стъпки – образование за нова политическа култура

„Целта ни е революционна, но стъпките трябва да бъдат еволюционни”, смята авторът на „Наш ред е”. И най-важната от тях е изграждането на нова политическа култура у българите чрез подходящо образование. Именно там вижда той мястото на участниците в студентската окупация. С придобития си опит да навлязат в образователната система за формиране на новите поколения.