1959 – Пеньо Пенев: „Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!”

Пътеката е извървяна

Тъжен залез кърви над гората като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява, плаче вятърът – сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има, всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима, и аз някога имах пътека!

Още крачка – и ето го края! Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная, но едва ли пак пътник ще стана!

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Това е гласът на поета Пеньо Пенев, който извървява своята пътека само за 29 години. Последната му записка от фаталната нощ на 27 април 1959 г. гласи: „Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан...” Точно обратното на това, което друг поет – Стефан Цанев, казва за него:

play

pause

stop

mute

unmute

max volume

/

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Питам се защо сред многото народът избра именно Пеньо Пенев, защо именно него прие в сърцето си? Той не заемаше високи постове, за да наложи чрез власт таланта си, не си ковеше сам пиринчен ореол на административен гений, критиците не пееха за него подлизурски оди, не гъделичкаше ученичките с лигави стихчета, нито снобите с двулични метафори. Той не съчиняваше стиховете си в луксозни апартаменти, не изучаваше живота през прозореца на черен автомобил, не ходеше на лов из заградени с телени мрежи резервати, не се излежаваше в сенчести дачи и не даваше оттам наставления на народа как трябва да работи, как трябва да живее, в какво да вярва и в какво да не вярва. Пеньо Пенев живееше така, както живееше народът. Работеше, както работеше народът, ядеше, каквото ядеше народът, пиеше в кръчмите, в които пиеше народът, вярваше в това, в което вярваше народът, мразеше онова, което мразеше народът, скърбите на народа бяха негова скръб, веселбите на народа бяха негова веселба. Затова народът призна неговите думи за свои собствени думи. Сигурно ще ми кажат, че всичко това е елементарно, примитивно, че това е демагогия и ще ми дадат много примери, които доказват обратното. Въпреки това, аз ще продължа да мисля, че народът обича Пеньо Пенев именно заради това, че той се сля с него. Има една поговорка: „Сит на гладен вяра не хваща“. Не съм много сигурен дали това е вярно, но в обратното съм сигурен. За да ти вярва един народ, трябва да живееш като него. Не да живееш като бей, а да викаш „народе, аз мисля и плача за тебе”.

Пеньо Пенев вярва, че се строи бъдещето – светло и чисто, основано на братство и красота. Вярва и превръща в стихове романтичния опит на нацията да промени България. Не просто пише стихове, които зареждат хората с ентусиазъм и вяра, че нещо по-добро ще се случи, а сам се включва всеотдайно в строителството. И думите, и вярата му имат като че ли много общо с тези на Ботев, който тръгват към Вола или Дебелянов, който тръгва към фронта, водени от своя идеал. На всеки от тях можеха да принадлежат думите:

"Ако изгубиш пари, богатство – изгубил си нищо!

Ако изгубиш чест – изгубил си нещо.

Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!"

Въпреки че поезията му се използва за агитация, Пеньо Пенев никога не е писал стихотворения по поръчка. Преминал през безработицата, нищетата, безпаричието, завистта, доносничеството и непризнанието, поетът обаче изгубва вяра. Той избира да си тръгне подобно на своите кумири Маяковски и Есенин.За хора като него няма място нито в поезията, нито в тази епоха. Разбират защо само истинските поети. Запис на Стефан Цанев от Златния фонд на БНР:

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Поетът има един бог – истината, един повелител – народът, един съдия – собствената си съвест. Когато се опитаха да го разколебаят и да му отнемат тези три свети начала, Пеньо Пенев предпочете да се самоубие, за да докаже правотата си. Аз не мога да забравя онзи кошмарен априлски ден преди 29 години. В този ден ние – 20-годишни вдъхновени и самонадеяни хлапаци, разбрахме изведнъж, че поезията не е красива суетна игра. В този ден ние разбрахме със страшна сила, че поезията е игра на живот и смърт. Няма други времена, няма различни времена. И днес всеки, който посегне към перото, трябва предварително да знае това. Трябва да е готов да заплати с живота си истината, за която пише. Поезията и истината нямат друг залог. Без този смъртен залог и най-талантливата поезия е талантлива фалшификация.”

Споделете

1959 – Пеньо Пенев: „Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!”

Още от категорията

2007 година – България в ЕС: между еврооптимизма и евроскептицизма

2006 г. – Стефан Груев – Другата България

2004 г. – Магьосникът от Калиманица

Българско Национално Радио