За него хората заплащали с душата си. А колелото на Фортуна удостоявало малцина с измамното си щастие. Блясъкът на златото от древни времена привлича и омайва – не просто късче метал, символизиращо богатството, но изпитание за устойчивостта на волята и чистотата на сърцето, сияйна нишка в не една творба.

По българските земи винаги се е търсело злато. В последно време все повече хора се отправят към реките, за да опитат щастието си с благородния метал. Какво обаче крият речните корита и защо у нас няма забогатял златотърсач, разказва Лазар Вълнеев, който от пет години се е посветил на това хоби:

В България е добивано злато от над шест хиляди години. Няма как количествата речно злато да бъдат съпоставими с мащабите отвъд Океана, макар нашите реки да са били изключително богати. Интересен факт е, че траките добиват златото в мини с медни инструменти. След това обаче идват римляните – легионите им копаят огромни насипи на Витоша и част от златото отива за техните заплати. В началото на миналия век пък цели фамилии от Македония пристигат по нашите реки и се препитават с добив на злато. След това, през Втората световна война, германците картират цялата страна, същото правят и руснаците и всичко се знае у нас. Наистина в момента има някакви запаси от злато, но друг е въпросът какво е количеството и концентрацията на златинките. Затова най-добре е хората да се занимават като хоби, а ако тръгват с нагласата, че ще станат милионери, много бързо ще се разочароват.

Капка романтика заради книгите на Джек Лондон и капка надежда за нещо по-голямо – така Лазар става златотърсач. Но като човек на изкуството (вече 20 години пее в хора на Софийската опера) той никога не се задоволява с простото плавене, както наричат добива на златото, а поглежда и „отвъд”:

Интересът на хората към златото като благороден метал е много древен и не е случаен. Най-старото технологично обработено злато е открито по нашите земи – във Варненския халколитен некропол. То е на около 6500 г. Можем да срещнем сведения за златото и в началото на Библията в Битие при описанието на Рая: „И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки. Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато. И златото на оная земя е добро.” Не знам дали някой някъде го е вложил в гените ни, но интересът към златото е факт.

Лазар твърди, че златотърсачеството е обсебващо хоби, но и лакмус: Ако човек е силен, успява да подчини златото и да потисне лошото у себе си, ако ли не – тогава изпъкват всички отрицателни качества. От друга страна, в златото има голяма измама. По време на златната треска в Клондайк близо 140 хил. души от Америка и дори от Европа залагат имуществото си и похарчват последните си суми, за да се впуснат в авантюрата. В крайна сметка едва 300-400 души забогатяват.

В България също се забелязва своеобразен Клондайк – заради бедността златотърсачите у нас само за една година са се увеличили с 400 души (общо 1500). Ала те се сблъскват с неприятен факт – много златоносни реки и всичките с нисък добив.

Да си златотърсач не означава да си иманяр. Законът забранява да се копае в земята, затова и легендите за заровени съкровища би трябвало да интересуват само държавата. Докато природата е на всички. Някои прекарват много часове край реката, други търсят метеорити, от които могат да се изкарат наистина добри пари, трети се оглеждат в красотата на камъните. Като Лазар:

Новото ми хоби – занимавам се с полускъпоценни камъни и те са невероятно красиви, носят и някаква енергия. Има ги само на няколко места, които също са енергийно заредени – Източните Родопи, Средногорието и Шуменското плато. На тези места много често се срещат тракийски светилища, а където има тракийско светилище, задължително наоколо има злато – неоткрито, разработвано или в тракийски мини. Така че нещата са навързани.

Снимки: личен архив