Наричани „паметници на тоталитарната епоха” или „социалистическо изкуство”, монументалното наследство от близкото ни минало продължава да чертае разделителна линия в обществото. И макар годините все повече да ни отдалечават от режима, символите му все така осъмват „предрешени” на възпоменателни дати – в спонтанен творчески импулс на граждани или като обект на вандализъм.

„Социалистическото наследство – наследство в риск” събра на кръгла маса в столицата архитекти и близки до лявата идея активисти. Организатор беше българският комитет на ИКОМОС (Международен съвет за паметниците на културата и забележителните места), а гост на форума - проф. Йорг Хаспел, председател за Германия.

Разбирам хората, които опонират на това архитектурно наследство, защото то е свързано със спомени за страдания, потисничество и репресии по времето на социализма, но също така смятам, че е много важно да запазим тези реликви като историческа памет, казва германският професор и допълва, че и в двете страни има съпротива срещу признаването на тези паметници за част от тоталитарното минало.

Ситуацията е сходна, защото хората в Германия, отговорни за станалото до падането на Берлинската стена, както и техните наследници, отбягват да критикуват тази част от историята. Освен това и в двете страни се случиха подобни събития – в София беше разрушен Мавзолеят на Георги Димитров, а в Берлин – паметникът на Ленин. И все пак в момента ние се опитваме да говорим за този исторически период, да го критикуваме и да го подлагаме на анализ.

Социалистическото наследство е навсякъде около нас, то е много повече, отколкото изграденото през последния четвърт век, смята арх. Тодор Булев. Според него един от рисковете пред това наследство е да не го използваме по най-добрия начин или да го разрушим.

Там, където имаме силна идеологизация на средата, рискът е особено висок заради идеологическата интерпретация. Някои обекти биват смятани за символ на периода 1944-1989 г., въпреки че това не винаги е оправдано. Например паметникът „1300 години България” е на много обща тема и не е свързан с комунистическата идеология. Същото е с монумент „Знаме на мира” и с посветения на Старозагорската епопея. Още по-тежко е положението със сгради, свързани с БКП и присъствието й в обществото – мавзолеят на Георги Димитров беше варварски разрушен. Друг подобен символ е паметникът на връх Бузлуджа, оставен с годините да деградира до една руинирана сграда. Според мен монументално-пластичните художествени обекти от предишната епоха трябва да се разглеждат в своята културна, историческа и естетическа ценност – още повече че са правени от даровити имена и не би трябвало да се отнасяме към тях лекомислено.

И докато опазването на паметниците е задължение на държавата, то тя не би могла да ги спаси от прояви на гражданското общество. Всъщност свободен акт или поругаване?

Зависи от историческия момент, казва проф.Йорг Хаспел. През първите месеци след падането на Берлинската стена хората разрушаваха тези паметници и в онзи момент това беше проява на чувството им за свобода. В последствие обаче осъзнахме, че унищожаването на монументи като Берлинската стена е загуба за историческата памет. За изследователите, а и за хората е много по-добре да се докоснат до физическия паметник, до физическата сграда, отколкото само да четат за тях. Това е причината да се запазят и архивите на социализма – за да бъдат изследвани, за да се съхрани паметта, за да разберем случилото се по-добре.

Паметниците от тоталитарното минало би трябвало да се запазят там, където са издигнати, защото са свързани с историята на съответното място, смята германският професор. Затова пък отношението към тях може да се изрази по най-различни начини, включително чрез боядисването им.

Това също е начин на преосмисляне на тези паметници. При разрушаването на Берлинската стена някои хора си взеха парченца от нея, а това говори за отношението към съответния монумент. По същия начин запазената част от Берлинската стена беше изрисувана от художници и в момента е превърната в нещо като галерия. Т.е. от една страна сме запазили историческия паметник, но от друга сме го преосмислили. Всъщност тези акции са форма на отношение и критика към историческото ни наследство и трябва да признаем тяхното значение.

Хората не могат да избират страната си, но могат да размишляват над нейната съдба и да си направят своите изводи. „А за да се случи това, необходими са именно тези реликви, за да ни помогнат да разберем как историята е била манипулирана и превърната в инструмент на тоталитарните режими”, казва в заключение проф. Йорг Хаспел.