Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

2006 г. – Стефан Груев – Другата България

Снимка: dnevnik.bg

Другата България – това са хилядите българи, прокудени в чужбина след просъветския преврат на 9 септември 1944 г. Разпръснати по целия свят, те живеят с образа на родината, с нейното оспорвано минало, трагично настояще и неизвестно бъдеще. Принудени да се приспособят към чуждия свят, но милеещи за нея, българските изгнаници стават „Другата България”.

Едно от най-ярките имена сред тях е това на Стефан Груев – син на началника на царската канцелария Павел Груев. След като завършва гимназия, той се записва да учи в Софийския университет, а по-късно продължава образованието си в Женева, където завършва право. През 1944 г. му е наредено да се върне обратно в България, но не го прави. Така се спасява от репресиите, на които няколко месеца по-късно е подложено семейството му. На 1 февруари 1945 година баща му Павел Груев е осъден на смърт от І състав на Народния съд заедно с регентите, депутатите и  живите министър-председатели на Третото българско царство.

В историята на българската политическа емиграция след съветската окупация могат да се обособят три групи емигранти. Първата е свързана с напусналите страната в периода 1944-1946 г. Някои от тях са дипломати, стопански дейци, студенти, останали извън страната преди окупирането й от Червената армия. Сред тях е и Стефан Груев. Други я напускат в самото навечерие на 9 септември 1944 г., а трети успяват да избягат след започване на червения терор. Когато заминава за Женева, бъдещият журналист все още не подозира, че границите на родината му  ще останат затворени за него през следващите 46 години. Семейството му  е изселено в  Добруджа и живее в пълна мизерия. След 13-годишна раздяла Груев успява да спаси майка си, която  пристига при него в Париж. Установил се във френската столица, през 1947–1948 г. той издава емигрантския вестник „Български народ”, а след това става репортер в списание „Пари Мач”. Сред личностите, които интервюира, са Фидел Кастро, немският учен Вернер фон Браун, египетският генерал Насър и много други. Между 1957 и 1977 г. завежда бюрото на списанието в Ню Йорк. През 1963 година получава американско гражданство.

Сред българската емиграция Груев като че ли е най-разностранната и космополитна личност. Той съчетава бляскавата кариера на журналист в „Пари мач” с постоянни пътувания по света, с работата на писател, създал осем книги на френски и английски език. Стига до Антарктида и Южния  полюс, но нито за миг не забравя България. Активен и непримирим антикомунист, той работи за нея в „Свободна Европа” и  Би Би Си. Заедно с български емигранти създава няколко организации, сред които е „Свободният български център”. Ето какво разказва за центъра при едно от идванията си в България:

Една от нашите главни цели беше да убеждаваме външното обществено мнение, че българският народ и българското правителство са не само две различни неща, но че народът всъщност е най-голямата жертва на това правителство. Намирахме за извънредно вредно за българската кауза всички тези ужасни неща, за които обвиняваха българите, като почнете от убийството на Георги Марков, трафик на оръжие и наркотици и т.н. За всичко това не можем да изискваме от всеки журналист в света, да знае кой е виновен и кой не е. Затова една от главните цели на нашия център беше да осветляваме света, че това не са деяния на българския народ.

Въпреки всичките си усилия да оневини българите, той с огорчение казва: Нова България започва да се изгражда върху пясък, а не върху бетон. Преценката му е дълбоко изстрадана, защото се гради  върху преживяната й нова история.

И все пак Стефан Груев е късметлия. Той доживява да види падането на комунистическия режим, трудните опити за създаването на демократична държава и правото да се връща и да публикува книгите си в България. На родния му език се появяват „Проектът Манхатън”, „Корона от тръни” и автобиографията „Моята одисея”. Става съосновател на Американския университет в България, а през 2002  г. получава почетната степен Доктор Хонорис кауза и орден „Мадарски конник” І степен  за  забележителен принос в популяризирането на културата и историята в България. Големият родолюбец  си отива от света на 83 години в Ню Йорк през 2006 г., затваряйки една страница от преживяната, но неосмислена обективно история на новото време.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

2013 г. – Управление в изолация

2013 г. остава в най-новата история на страната като година на протестите. Заради тях през февруари си отива първото правителство на ГЕРБ начело с Бойко Борисов, а дошлото на власт след изборите на 12 май двупартийно управление на БСП и ДПС започва със..

публикувано на 08.12.15 в 13:23

2012 г. – Алексис Вайсенберг: „Всичко е звук”

Той беше най-красивият пианист на своето време. Елегантен, горд и недостижим, родил се сякаш с фрак през 1929 година в София . Така берлинският вестник „Ди Велт” описва Алексис Вайсенберг. Роден в София, изключителният пианист получава отлично..

публикувано на 01.12.15 в 12:34

2011 г. – Незабравимият Велко Кънев

„Вярвам, че дори и талантливият Станислав Стратиев, който написа специално ролята на Велко Кънев в емблематичния филм „Оркестър без име”, трудно би намерил думи на утеха, ако беше сред нас. Велко бе от актьорите, които правят празник в театъра, от..

публикувано на 26.11.15 в 14:37