До 26 май 2016 г. публиката може да види в Софийската градска художествена галерия проекта на изкуствоведа Красимир Илиев „Форми на съпротива (1944-1985 г.)“. Изложбата проследява начина, по който художниците реагират на просъветското управление, установено в България през 1944 г., особено след като властта се опитва да ги подчини на своите механизми.

В опита си да наложат линията на реализма, лъхащ от Съветския Съюз, тогавашните културтрегери обвиняват действащите по това време творци във формализъм. Особено тежки се оказват първите 12 години от новото управление, когато системата се опитва да заповяда на артистите какво да  рисуват и как. Те се оказват деформирани, независимо дали са отхвърлени или приобщени от пропагандата. В залите на Софийска градска галерия ни се дава възможност да прочетем досиета и протоколи, които, според господин Илиев, ни помагат да разберем по-добре този период от историята на българското изобразително изкуство. Научаваме за репресиите, забраните и трудностите, с които са си пробивали път творбите, отразяващи тогавашната действителност.

Изложбата започва с Александър Жендов, който първи се сблъсква с новата реалност. По стените на галерията посетителите проследяват творбите на около 40 автора, които са се опитали да изразят вътрешната си съпротива и страданието си от това, че им се налага да се оттеглят от културния живот на страната и да се разделят с публиката.

Например, разкъсан от критиците, Кирил Петров се оттегля в родното си село, но в този тежък период достига до невероятни творчески проблясъци, казва Красимир Илиев.

Васил Бараков, Илия Бешков, дори Владимир Димитров-Майстора в някакъв момент са вцепенени и спират да рисуват. На Борис Денев му е забранено да твори и той също се оттегля в провинцията, където драска на малки парчета картон. Затвореният в Белене Петър Байчев продължава да се съпротивлява чрез пластичния си език. Христо Явашев и Любомир Далчев бягат зад граница. Единствено Генко Генков си позволява публично да говори против властта.

През 60-те, 70-те и 80-те години се наблюдава постепенно „разведряване“ на обстановката, което позволява на Златю Бояджиев, Галин Малакчиев и Александър Дяков да „легализират бунта си“. През 89-та и 90-та година се появяват творби на Райко Алексиев и Александър Добринов.

Изложбата завършва с художника-любител Иван Петков и по-точно с неговата сюрреалистична картина „Лоботомия“, която метафорично разглежда опита на идеологията да отнеме от човека правото и възможността да мисли критично. В един свят, в който и най-малката цветност е била обвинявана в импресионизъм, художниците, чиито творби сме поканени да разгледаме в изложбата „Форми на съпротива“, се опитват да съхранят своята оригиналност. Днес чрез изложбата  посетителите могат да се докоснат чрез творби и документи до истината за това време. И както казва Красимир Илиев: Те често идват повече от веднъж, гледат, размишляват и преживяват картините.