Раждането на фестивала „Крепост на вековете Баба Вида” във Видин е още едно доказателство, че и в България може да се мисли държавнически, да се твори с голям размах и далновидност! Новият фестивал е продължение и надграждане на създадения от акад. Пламен Карталов миналото лято фестивал „Опера на върховете Белоградчишки скали”. Така се появиха още два летни културни форума на Софийската национална опера и балет, вдъхващи нов живот в северозападна България, представяйки оперно и балетно изкуство сред приказно красиви природни забележителности и културно-исторически обекти, създавайки нова основа за културен туризъм в областта.
Виждам нещо дълбоко символично в това, че фестивалът започна с детския интерактивен спектакъл „Шегобишко на острова на чудесата” в средновековната крепост Баба Вида! Защо интерактивен? Защото детската опера на Георги Костов оживя по новаторски начин. Въпреки рекордните 40-градусови температури много деца и родители бяха дошли в двора на крепостта, откъдето започна действието. Докато главният герой Шегобишко разговаряше с децата, по Дунава доплаваха пирати. Заедно с приказните герои действието поведе публиката на вълшебна разходка из цялата крепост, а децата с любопитство и с радост продължиха да участват в него. За мен беше двойна радостта да следя реакциите на детската публика! Когато тъкмо започваше пиесата и пиратите бяха в лодката с капитана отпред, все едно бяха истински пирати, които идват за истинско съкровище! Аз съм от София, дойдох тук да видя баба. Този театър най-много ми хареса от целия ми ден, ми каза едно момченце след края на спектакъла „Шегобишко на острова на чудесата”. Какво по-хубаво от този искрен детски възторг?! Чуйте в звуковия файл и отзивите на чуждестранни гости сред публиката, както и на видинската общественост за новото културно събитие в техния град.
След „Шегобишко”, вечерта беше официалното откриване на фестивала на Сцената на Шлепа на р.Дунав. Това е великолепна идея на акад. Карталов да пресъздаде двете едноактни опери на Пучини „Мантията” и „Джани Скики” на шлеп в река Дунав, инспирирана от това, че действието в „Мантията” наистина се развива на шлепа на главния герой Микеле, в един от ръкавите на река Сена в Париж. Зрителната площадка, изградена на брега на Дунава, беше пълна с публика. Изключително романтична беше гледката към величествената река и сцената под звездите. Имаше по нещо за всеки – и силно драматична любовна история в „Мантията”, и остроумна забавна комедия в „Джани Скики”. Артистите се раздадоха щедро на публиката. В „Мантията” ярка беше изявата на Гергана Русекова в ролята на Джорджета, партнирана от Франческо Аниле като любимия й Луиджи и Карлос Алмагер в ролята на съпруга й Микеле. Аплодисменти „на крака“ отбелязаха успеха на спектакъла! Чуйте в звуковия файл част от впечатленията на видинската публика и гостите на фестивала от други градове, уловени от микрофона на предаването за музикално-сценични изкуства и културен туризъм „Каста дива”.
Втората седмица на новия летен фестивал на Софийската национална опера и балет „Крепост на вековете Баба Вида” е посветена на балетното изкуство. Много силно ме развълнува споделеното от голямата българска балерина Вяра Начева в навечерието на първия спектакъл на „Лебедово езеро”: И ето ме в моя роден град Видин. В момента спомените ми се състезават един след друг и изпълват съзнанието ми. Не е ли съдба?! Когато започнах да се уча на първите балетни стъпки, под ръководството на моята учителка Катя Ангелова, това ставаше в читалище „Цвят“. И, о чудо! Ще изиграя ролите на белия и на черния лебед - Одета-Одилия, на площад „Бдинци“, който се намира на две крачки от моето читалище. Така, на 11 август, от 21:00 часа, детската ми мечта ще се сбъдне. И аз съм много, много щастлива! Вероятно, съм била чута от добра вълшебница, която е запомнила какво съм искала като малка и сега изпълнява желанието ми.
Поканих на спектакъла моята първа учителка по балет - Катя Ангелова, да присъства на представлението. Ще бъде чудесно, когато двете ще се прегърнем след спектакъла. Това ще значи, че първо тя ми е повярвала, че ще стана балерина. После аз, през годините, вървях окрилена от тази вяра. Тя ми даваше сили, когато изпитвах трудности, разочарования, помагаше ми и при постигането на моите успехи! Човек винаги трябва да вярва на някого, който му е казал: „Ще станеш това, което мечтаеш! Ще станеш!“
Ние, хората, които сме родени край голямата река, сме по душа артисти. Не можеш да живееш край бреговете на Дунава и да не искаш да видиш и други светове, да не се питаш на следващия завой на реката какви чудеса могат да станат, ще участваш ли и ти в тях?! Моите родители не са свързани с балета, но и те като учителката ми Катя Ангелова вярваха, че ще стана балерина. На 17 години бях поканена в състава на Есенската трупа от балетмайстора Владимир Малахов. През 1990 г. спечелих специалната награда на журито на Международния балетен конкурс във Варна, а през 1996 г. взех бронзов медал от същия конкурс. От 1997 г. съм примабалерина в „Щатсопер“ и първата ми централна роля беше в „Лебедово езеро“.
Гледам Дунава и с малко повече въображение си мисля, че действието на прочутия балет на Чайковски се развива на тази вода. Да, Дунава и Видин също ми дадоха тласък към „Лебедово езеро“ и аз съм благодарна и на голямата река. Тя носи със себе си много приказки и легенди и много мечти!
Всеки път, когато отида на музикален фестивал, се старая да си направя и кратка или по-обширна съпътстваща програма, да видя колкото мога повече природни красоти или културни забележителности, да направя колкото мога повече снимки! Този път много силно ме впечатли разказът на колегата журналист Димитър Сотиров, споделен в социалната мрежа facebook: Помеждин. Глухо селце, забутано в пазвите на Балкана на 10-ина километра от границата със Сърбия. На 3-4 км приличен асфалтов път след Лопушанския манастир "Св. Йоан Предтеча", отбивката е след края на с. Георги Дамяново. Част от Северозападния планов регион, както гръмко и нелепо информира Уикипедия за селцето, което според данни на статистиката от 2015 г. има цифром и словом 9 постоянни жители. Приходящите като бай Димитър или Павлин, и двамата с по един заключен апартамент в Монтана, си спомнят и едни други времена, когато постоянните жители са били към 400 души. Имало е автобус, а селският магазин е работел повече от сегашните два часа на ден. Пътищата към съседните села като Копиловци са били приятни и проходими, а не трънливи къпинаци като днес. Бай Димитър, зет в Помеждин, разказва как се е връщал в селото с чували с гъби, трудно прекосявайки залетите от буйните води на съседната река мостчета. Днес всичко това е спомен. Рекичката е почти пресъхнала, пътеката - запусната като тъжните селски къщи, грохнали от годините и немарата. Носталгия лъха и от хлопналото от десетилетия кепенци селско школо. В него в една стая са се обучавали учениците от 1-4 клас. По-скоро спомен днес са и чудесата, сторени от иманяри в търсене на заровени съкровища. Веднъж отместили на около 5 метра грамадна канара. Местните твърдят, че под нея изскочило заровено в отдавнашни времена имане. Отвреме-навреме късметлии откривали тъдява я огърлици, я пръстени и гривни. Дали наистина е така - един Господ знае! Само Той знае и какво задържа тук странници като Бай Димитър, кротнал се в Помеждѝн след години работа в Либия, Испания, Чехия, Полша. Сега отглежда пуйки, зайци и кокошки и си пийва ракийка с откъснати от двора доматки и краставици. Сам си прави и хляба, който става по-вкусен, когато е замесен ръчно. "Не мърдам оттук и нищо друго не ме интересува", отсича с неподозирана твърдост бай Димитър. Павлин с гордост ми показва странното зелено съоръжение на стълб в центъра на загиващото селце. Оказва се, това е тонколона, която работи от годината на поставянето си - 1923. Сега по нея няколкото местни странници по цял ден слушат БНР...