На 6 септември се навършват 133 години от обединението на Княжество България и тогавашна Източна Румелия – част от днешна Южна България, а тогава автономна област в Османската империя, със столица Пловдив. До създаването на „две Българии” се стига поради геополитическите противоречия на Великите сили след освободителната за България Руско-турска война 1877-78. На Берлинския конгрес (1878) не се допуска създаването на голяма българска държава. Северна България и област София влизат в Княжество България, васално на султана. Създава се Източна Румелия, а други земи, населени тогава предимно с българи (Македония, Беломорска Тракия, Родопите, Странджа) остават в Османската империя без никакви права на самоуправление.

Пред новата национална революция

Населението в Южна България протестира енергично, показва готовност за съпротива и това дава известни резултати върху решенията на Берлинския конгрес. В областта не се въвеждат османски войски, в армията и силите за сигурност служат българи, управлението е сравнително демократично, със свободни избори за областно събрание и свободен печат. За първи генерал-губернатор султанът назначава османския политик от български произход Алеко паша Богориди. Една любопитна подробност – той пристига в Пловдив с български калпак на главата и това се приема като поличба за добро бъдеще.

Въпреки изкуственото отделяне от България, Източна Румелия се развива добре и в икономиката, и в културата. Но за повечето българи статуквото е неприемливо. Естествено е било съединението с Източна Румелия, запазила българския си характер, да се разглежда като първа крачка към обединението на всички български земи. Националният въпрос доминира политическия дебат и в двете Българии. В Източна Румелия избори се печелят и с обещания за скорошно обединение. Но никой не знае как ще стане това. Международните контакти, които осъществяват редица български политици от „двете Българии”, са твърде обезсърчаващи. Официалната позиция на всички големи европейски държави е, че съединение ще има „някога, но не сега”.

Съединението

Ситуацията се променя през 1885, когато движението за обединение в Източна Румелия се оглавява от известния политик и журналист Захарий Стоянов. Той е сред малкото останали живи организатори на Априлското въстание (1876) срещу османската власт. В Източна Румелия Стоянов проявява с пълна сила таланта си на лидер и публицист. Той създава мощна организация – Български таен централен революционен комитет.

През 1885 напрежението нараства. Митингите за обединение в Източна Румелия зачестяват и често водят до сблъсъци с полицията. В началото на септември на места започват и бунтове, които властта се опитва да потуши. Но Тайният комитет е насочил усилията си главно в областната столица и е спечелил за каузата офицери от армията и жандармерията. През нощта срещу 6 септември войски, ръководени от майор Николаев, установяват почти без съпротива контрол над Пловдив. Гаврил Кръстевич, тогава султански генерал-губернатор, предава властта с думите „И аз съм българин”. Създадено е временно правителство, което кани българския княз Александър Батенберг да дойде в Пловдив и така да поеме властта над обединена България.

Съединението и светът, от драма и война към щастлива развръзка

Съединението показва, че българите могат сами да решават съдбата си, дори в тежки ситуации. Тогава, с интуиция или точна прогноза, те изпреварват промените в европейската геополитика. Това е лесно да се каже сега, като историческо заключение. Но през септември 1885 започва една тежка международна криза, в която българската кауза на моменти изглежда обречена. Руското правителство, което е в лоши отношения с българския княз, отзовава руските офицери, служещи в българската армия. Балканският барутен погреб започва да дими, защото статуквото е нарушено – една държава почти се е удвоила.

Но противоречията между Великите сили, които водят до разделението на България 7 години по-рано, този път са в полза на дръзката българска национална революция. Повечето големи играчи, на първо място Русия и Великобритания, не искат султанът да върне статуквото с военна сила. Русия иска смяна на властта в София, но не и поражение на България. Българската кауза получава негласно помощта на Великобритания – в Лондон вече разглеждат една бъдеща силна България като по-независима от влиянието на могъщия съперник на изток – Русия. Военен удар идва обаче от Сърбия. Нейният крал Милан, непопулярен в собствената си страна и насърчаван от Австро-Унгария, иска да укрепи положението си с една успешна война, като присъедини и някои западни български земи. Българската армия, по-малочислена отначало, няма боен опит, няма и нито един генерал – всичките полкове и дивизии са командвани от млади капитани и лейтенанти. Но армията е обхваната от патриотичен ентусиазъм и среща всеотдайната подкрепа на цялото българско население.

Скоро Европа вижда едно чудо, което е изглеждало невъзможно – България печели войната в рамките на две седмици (14-28 ноември 1885). Тази победа прави България популярна в Европа. „Откакто българите защитиха с оръжие правото си, никой вече не се съмняваше в него”, казва журналистът Симеон Радев, големият летописец на  епохата, който блестящо описва този преход от краен драматизъм към щастлива развръзка.

По-нататък, след трудни преговори, Великите сили подписват (на 24 март 1886) със султана едно споразумение, което решава проблемите по най-безболезнения начин. Българският княз, който остава васал на султана, е назначен за генерал-губернатор на фактически изчезналата вече Източна Румелия.

След Съединението в българската история повече не стават чудеса. Обединението на двете Българии отприщва много вътрешни политически борби. Борбата за освобождение на другите български земи, останали под османска власт, е дълга и трудна. Тя минава през въстания, войни, външнополитически грешки. И дава по-малко резултати от Съединението, но с много повече жертви. Съединението остава звезден миг, най-големият успех на България в нейната нова история. Постигнато с много смелост, енергия, при неизбежни вътрешни противоречия, но с впечатляващо национално единство, ентусиазъм и героизъм във върховите моменти. Една реална историческа легенда.