На 1 октомври беше открита новата академична учебна година в българските висши училища. В 55 висши училища влязоха 300 000 студенти в различни курсове и специалности, като първокурсниците бяха 55 000 срещу 70 000 заявени и одобрени за държавно финансиране от властите. При население от само 7 милиона души броят на следващите висше образование и броят на висшите учебни заведения са на пръв поглед внушителни. Но изглежда не е точно така, защото България все още не е достигнала приеманото като нормално в Европа равнище от 40 на сто от населението дипломирани висшисти, които засега у нас са около 30 процента.

Българите винаги са държали много на доброто образование на децата си. По времето на комунизма, когато в страната имаше диктатура на пролетариата и на първо място стоеше физическият труд, един анекдот твърдеше, че трябва да се учи, за да не се работи. В началото на бурния и противоречив преход от комунизъм към демокрация този анекдот беше променен от множество примери от реалната действителност, когато агресивни, примитивни, неграмотни и яки младежи натрупаха с груба сила по незаконен начин цели състояния, на които всички завиждаха. Този криминален, но проспериращ контингент от „мутри”, както популярно ги наричаше народът, доказаха, че заможен може да се стане и без всякакво образование. Известен брой млади българи последваха този пример и преминаха от светлия в сенчестия сектор на обществото, пренебрегвайки каквото и да било образование, да не говорим за висше.

Днес картината е противоречива. Престижът на университетската диплома е до известна степен възстановен благодарение и на официалната политика на властите. Министерството на образованието прави всяка година държавна поръчка за броя на новоприетите студенти в различните специалности във всяко държавно висше училище. Рядко обаче се случва тази поръчка да бъде напълно изпълнена, защото или е нереална, или залага на непрестижни сред младите българи университетски специалности. От своя страна висшите училища са заинтересовани да приемат колкото е възможно повече студенти, защото държавните субсидии идват с обучаващите се – колкото повече студенти, толкова повече пари за училището. Особено ценни в това отношение са 14-те хиляди чуждестранни студенти в страната, които плащат за обучениетоси в българските университети.

Политиката, насочена към повишаване на броя на притежаващите дипломи за висше образование българи, има разнопосочни резултати, защото залага на количеството, а не на качеството. Често се наблюдава как качеството на обучението и изискванията към студентите спадат само и само неособено мотивираните студенти да не отпадат поради провал на изпитите. Тук може би е мястото да се каже, че българското висше образование не се радва на особено висок международен рейтинг. Най-старото и все още най-престижното висше учебно заведение е Софийският университет „Св. Климент Охридски”, който е обучил за 130 години съществуване над 300 хиляди българи. Той обаче заема 855-то място в рейтинга за академичните постижения на университетите (URAP) за 2017/2018 г. въпреки първото си място в страната.

Подобно мнение се споделя и от работодателите. От доста време вече те твърдят, че висшето образование не е съобразено в достатъчна степен с икономическата и социалната действителност, че висшистите, които вземат диплома, са само на хартия специалисти с професионални умения и познания, от каквито се нуждаят бизнесът и цялото общество. Неслучайно наскоро беше решено известни и доказани бизнесмени и индустриалци да могат да преподават във висшите училища практически знания и умения от света на науката и бизнеса. Това очевидно ще е полезно и за двете страни и за цяла България, която няма друго бъдеще освен на технологично развита и конкурентоспособна на международните пазари средно голяма просперираща европейска държава.