Като момиченце тя се снима с медалите на олимпийския шампион по троен скок Христо Марков и мечтае да извърви неговия звезден път. А в миговете на отмора – далеч от тренировъчната зала, чете Александър Дюма, обещавайки си, че един ден ще разкрие тайните на Париж.

Видяхме Елизабет Паисиева сред доброволците на световното първенство по художествена гимнастика в София. Преди десет години тя все още пристъпваше с вълнение към състезателния килим под възгласите на френетична публика, но този път избра емоциите „зад завесата” – повече да наблюдава, отколкото да преживява.

Едва 14-годишна Елизабет е вече “златно момиче” (така наричат българските гимнастички, заради многобройните златни отличия) и това ще я съпътства осем години в големия спорт. Зад гърба си тя оставя две олимпиади – в Атина и Пекин, няколко световни и европейски първенства, множество световни купи и печели общо 75 медала в силно субективен спорт, в който съдиите до голяма степен предрешават изхода от битката.

В последните години се налагат много промени в нашия правилник, именно за да се избегне този субективизъм, казва тя, но уточнявайки, че винаги има едно рамо за рускините.

Смятам, че българките все още не успяват да се справят с голямото напрежение и колкото и да са подготвени, то оказа влияние върху тяхната игра – казва Елизабет Паисиева. – Всички състезателки са много талантливи и очакваме от тях да бъдат на почетната стълбичка. Така че това световно, на което те спечелиха златен, сребърен и бронзов медал, беше една добра тренировка по пътя към олимпиадата в Токио.

Понеже била щуро, по думите на Елизабет, дете и се биела с момчетата, майка й я завежда в залата. И не след дълго тя ще се окаже най-младата гимнастичка на световно първенство.

Наистина бях най-малката участничка в Мадрид, но никога не съм го възприемала като нещо толкова страшно – спомня си Елизабет. – За нас това е работа, от сутрин до вечер прекарваме в залата и гимнастиката става наш живот. Всъщност ние сме като малки войничета, които знаят, че отиват на война да защитават своя труд и този на треньора си и, разбира се, да представят по най-добрия начин своята страна. Помня, че тогава имах тежка травма на стъпалото и кракът ми беше почти пред счупване с много изтъняла кост. Но си бях казала, че ще стисна зъби, защото се борехме за отборен медал и знаех, че големите спортисти минават през много трудни моменти – затова са толкова добри и силни.

Пред подобен тежък момент Елизабет се изправя на световното в Будапеща, когато титулярката Симона Пейчева е уличена в употреба на допинг и на плещите й пада отговорността да стане лидер на отбора, борещ се за две олимпийски квоти. Целта не само е изпълнена, но тя печели и най-скъпоценния си медал – бронз на лента.

А днес Елизабет живее като в приказка – тренира малки гимнастички в Париж, усъвършенства се в съвременния танц, пътува на тренировъчни лагери по света, гледа от прозорците си Айфеловата кула и се радва на сродната си душа в града на любовта.

Всъщност това е дълга история – връща се назад Елизабет Паисиева. – Когато бях състезателка, винаги казвах, че няма да живея в чужбина и няма да бъда треньор. Но както животът ни учи – никога не казвай „никога”. Още в четвърти клас прочетох „Кралица Марго” на Александър Дюма и оттогава магията на Париж остана в мен. А и често се шегувах, че искам един ден да живея срещу Айфеловата кула. И наистина, мечтата ми се сбъдна. За мен Париж е най-красивият град в света, въпреки че обожавам София – той не само е богат на история, на архитектура, но в него непрекъснато се случва нещо интересно.

Снимки: личен архив