Нощта преди Рождество Христово във фолклорната ни култура е позната с няколко имена. Разбира се, най-често я наричаме Бъдни вечер, а основният смисъл на традициите и ритуалите за празника са добре известни. Но със сигурност малко хора знаят, че в Софийско, Средна Северна България и други райони на страната ни, както и в някои бивши български територии, я наричали Манечкото Коледа или Малка Коледа.

В народните представи Божията майка се замъчила от Игнажден и родила Млада Бога на Малка Коледа, но събитието оповестили на другия ден – 25 декември. Такова е и народното поверие – когато майката е първескиня (т.е. жена, която ражда за пръв път), вестта за новата рожба не се разпространява веднага. Изчаква се да дойде другият ден и тогава канят жените на богородична пита. Вярва се, че така майката и детето ще бъдат защитени от злите сили, които са силни в първите часове на новороденото и през тъмната част от денонощието. Ето защо в „старо време“ този ден бил посветен главно на децата и булките. Съществувал обичай малки коледарчета – момчета между 8 и 12 години, да обикалят на малки групички. Те тръгвали в ранна утрин, дори среднощ и до обяд посещавали къщите на близки и роднини. Тези коледарчета не бива да се бъркат с мъжките коледарски групи, които ще тръгнат в полунощ на Бъдни вечер. Малките момчета са нещо като предвестници, които съобщават за раждането на Млада Бога.

След като минат коледарчетата на Малка Коледа, момъкът, който е за женитба (или младоженецът в къщата) ще облече празничната си премяна и ще отиде в гората да отсече бъдника – дъб, бук или круша. Дървото ще гори цяла нощ в огнището, а млади и стари ще се редуват, за да поддържат огъня цяла нощ. Когато момъкът влиза у дома с отсеченото дърво казва:“ Славите ли Млада Бога?“ А останалите членове на семейството отговарят: „Славим, славим! Добре си дошъл!“

Пазенето на огъня „жив“ през нощта срещу Рождество е остатък от соларния култ, разпространен по нашите земи много преди създаването на Българската държава. Той е част от езическата религия на славянските племена, както и на тракийските и прабългарските племена, които населявали територията на днешна България. Дажбог е бог на слънцето у източните славяни. Южните славяни, към които спадат славянските племена, населяващи земите на България, също го почитали като върховен бог. С идването си през VII в. прабългарите донасят своя култ към слънцето и представите за неговата животворна сила.С установяването на християнската религия, най-големият празник Божич, Божик, свързван астрономически със зимното слънцестоене (22 декември) и началото на нарастването на деня, бил трансформиран в Рождество Христово. Известно е, че през 334 г. папа Либерий обявява 25 декември за деня, в който ще се почита раждането на Христос. Следи от култа към слънцето, чието раждане отбелязвали в деня на зимното слънцестоене, намираме в толкова много символи във фолклора ни, че е немислимо да ги изброим. Може би на първо място е кръгът – геометричен символ на слънцето и Земята, на жизнената и оплождащата сила. Кръгът е и знак за усвоеното културно пространство. Ритуалните обиколки, описващи кръг, откриваме в редица народни празници – например, коледарите описват символичен кръг като тръгват от дома на станеника и се завръщат отново там в края на ритуалното шествие.

Кръгли са и обредните хлябове, посветени на Бога и раждането на Млада Бога, както и редица пластични украси във формата на спирала и пр. Обредната вечеря на Бъдни вечер някога подреждали на пода, а домашните се нареждали около нея в кръг. Сутринта след Бъдни вечер някога хранели кокошките с част от прекаденото жито, като го сипвали в очертан с въже или пояс кръг – магия за защита на животните и осигуряване на плодовитост. А от сламата, върху която са седели на Бъдни вечер, правели малки снопчета или венчета (отново кръг) и ги връзвали на плодните дървета, за да родят много плод. Кръгът се счита за защита срещу зли сили и болести, създавайки преграда между усвоеното и неусвоеното пространство, между своето и чуждото, между хаоса и реда… Редът, който се нарушава и отново се възцарява всяка година по едно и също време с раждането на слънцето, на новото начало, на Млада Бога. Според древните народните представи, отразени в митове, легенди и шевици, новороденото слънце се спуска от небето по клоните на Световното дърво, за да преобрази земния живот със животворната си сила.

Млада Бога по-късно се отъждествява с малкия Христос, когото Света Богородица родила на Коледа. Според народните приказки и песни, тя казала на ангелите, които помагали при раждането, да вземат златна бъклица, да я напълнят с руйно вино и да поканят някой светец за кръстник на детето. Литнали ангелите към морето, където свети Никола се борел с бурите. Казали му за какво са дошли, а той казал: Млада Бога гори като огън, а аз пред него съм като суха слама. Литнали ангелите при свети Василий, но и той отказал. Най-после отишли при Йоан Кръстител. Той се зарадвал и веднага приел да кръсти детето. Отишъл при Богородица, запретнал си ръкавите, хванал Млада Бога с дясната ръка, а в лявата вдигнал кръст. Отнесъл детето край Юрдана (реката Йордан) и като го потопил в нея, дъното ѝ се позлатило, а бреговете се посребрили.