Смирено е приседнала в тъмния салон, ала душата ѝ е там, където светлините въздигат в очите ѝ актьорите до небесата. Защото е постигнала общението с ефирната материя, вдъхновила твореца в пресъздаването ѝ.

Антоанета-Мария Стоянова поделя живота си между семейната книжарничка в пловдивското село Браниполе и театралните зали. В тях неизменно пристъпва със страхопочитание и трепет, откакто като гимназистка видяла в Народния театър “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Оттогава ѝ останал споменът от един мирис – аромата на сцената, която ухаела като в храм.

Вече седем години Антоанета-Мария увлича след себе си театрални пилигрими – групата ѝ от пътуващи зрители към столичните сцени се разраства непрестанно. Когато споделяш магията с повече хора, тогава е много силно и красиво, вярва тя. Най-напред започнала да води приятелите си на театър, после девет души тръгнали с малък бус, докато през миналия месец пред Народния театър се “изсипали” 118 зрители от два автобуса. Самата тя организира всичко – купува билети, осигурява превоз и често дава целия си оборот от книжарницата. И всеотдайността ѝ не остава незабелязана. Не случайно режисьорът Александър Морфов ѝ подарява един от своите “Аскери” с думите: За твоя свят, който създаваш! Ала Мария-Антоанета признава скромно, че не го заслужава.

Защото други правят много повече неща. Моето е една прашинка. Гледам да събера хората да изживеят в това тежко време нещо истинско. Като видите тяхната радост – те в автобуса на връщане пеят – не можете да си представите какво е да ти запеят петдесет човека “Бел кон” (Песента от “Хъшове” – бел. ред.). Това им дава смисъл и те го преживяват много време – седмици след спектакъл ми звънят да благодарят, да кажат, че такава магия не са изпитвали. Има хора на по 50-60 години – лекари, адвокати, не са виждали, не са влизали в Народния театър. Вътре им казвам какво да видят, какво да прочетат. А след спектакъл срещата с артистите – те няколко часа играят, раздават се на сцената и още в роля – да ги докоснеш, да ги прегърнеш, да се снимаш с тях, да усетиш тази близост.

В книжарничката си в Браниполе Антоанета-Мария е подредила кът със спомени, който е нарекла “Олтар на театъра”. Там са снимките ѝ с великия Велко Кънев, с любимия Чочо (Петър) Попйорданов, чиято смърт дотолкова я разтърсва, че му посвещава рисунки и поема, в която всяка дума започва с неговата буква “П”. Кой сред всички тях обаче поставя на пиедестал?

Не, няма как – аз всичките ги приемам като едно. Но Александър Морфов за мен е най-великият, и който се е докоснал до него, вижда за какво става въпрос. Колкото и да говорят, каквото и да се е изприказвало, 16 години да ти се играе един спектакъл, втори, трети и залите да са препълнени – това говори. Има спектакли – шуми се много, но се играят по една година и падат. При неговите няма такова нещо. Разтърсени излизат хората, защото не кожата – сърцето ти настръхва и оставя диря.

След някой и друг месец театралните пилигрими ще определят най-достойния актьор за тяхната фен статуетка, а в момента се подготвят за поредното “поклонническо” пътешествие – ще гледат “Опит за летене” в Народния театър. И с тях Антоанета-Мария за кой ли път ще притихне в тъмния салон. Там ми е добре. Аз съм много мъничка, за да стоя на сцената, казва тя.

Снимки: личен архив