През 2000 г. издават дебютния си албум, носещ името на групата. Той се радва на голям успех, а някои песни от него се превръщат в хитове, сред които са „Приказка“, „Колело“ и „Пътуване“. След него следват още четири албума, като последният излиза преди четири години и е озаглавен „P.I.F.5". С днешна дата в групата свирят Иван Велков (китари), Христо Михалков (бас) и Мартин Профиров (барабани).

Димо Стоянов, вокал и фронтмен на формацията, е завършил Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ в София. Именно театралното образование му дава възможност всички концерти през годините на P.I.F., да се превръщат в музикални спектакли. Но сега за първи път той играе в драматична роля като артист в пиесата „Кой прибира сутрин звездите?“. Заглавието е по текст от песен на групата.

Това е едно представление, за което може би съм се подготвял 20 години, защото всъщноств него разказвам живота си - споделя Димо. - Идеята дойде преди години от P.I.F. и режисьора Мария Банова да направим пърформънс. Той представляваше рисуване с пясък върху светеща маса, на фона на нашите песни, които изпълняваме в момента. Когато съставихме частите на тази идея, заедно стигнахме до извода, че имаме нужда от текст. Тук се намеси сценариста Здрава Каменова, която е добре запозната с това, което сме правили през годините. Важен е и фактът, че и с Мария, и със Здрава сме завършили НАТФИЗ и се познаваме от дълги години. Така се стигна до идеята Здрава да напише монолозите и формата да бъде моноспектакъл. Като краен вариант, се получиха шест големи монолога, които описват живота и преживяванията на всеки един човек, независимо от професията му.Краят на всеки монолог отвежда до дадена песен, чиито думи оформят цялостната картина. Така текстът на песента е адекватен завършек на текста от монолога. Това е интересното в спектакъла, за което основно допринесе сценариста Здрава Каменова.Зрителитеще видят на сцената една репетиция на група P.I.F., за която аз закъснявам. Влизам в репетиционната и забелязвам, че липсва четвъртата сцена от нея. На нейно място има публика. Но това го виждам само аз, не и останалите музиканти. Тогава аз започвам да разказвам. Играя много персонажи. Това ми дава възможност непрекъснато да импровизирам. Най-забавното е, че останалите от P.I.F. не бива да виждат какво правя на сцената и за какво разказвам. Има много хумор и същевременно сериозност в този моноспектакъл.