Шейсет и пет автори от четиринайсет държави и пет континента представят пъстрото лице на българската литература у нас и по света. Творбите им, публикувани в сайта EuroChicago.com, са събрани в сборника “Хоро над Тирол”, който излиза с подкрепата на българските емигранти.

“Черга пъстроцветна”, “Часовниковата кула”, “Читател до поискване”, а сега и в този четвърти алманах – “Хоро над Тирол”, със свои стихотворения и разкази участват както утвърдени, така и малко познати автори с различни професии и съдби.

Заедно с прекрасната поезия има и много добри разкази, които представят пъстроцветна дъга от различни стилове в литературата – казва поетът Ивайло Диманов, който представи сборника в пресклуба на СБЖ. – Това, което ги обединява, е българщината. Не е задължително присъствието на емигрантската тема, напротив – половината от авторите живеят в България и не са се докосвали до този проблем. Но пък и те, и тези, които живеят далеч от родината, са пропити от чувството на любов към отечеството.

Елена Пеева живее в Солун от три десетилетия, има няколко издадени книги и награди. В сборника участва с два разказа, единият от които е посветен на американския писател с арменски корени Уилям Сароян.

Другият разказ се казва “Джендър в униформа” и е провокиран от историята около Истанбулската конвенция – казва писателката. – Тази история е истинска – от времето, когато съм работила като юрист, а героят наистина си беше джендър, да го наречем така. Става дума за един ром – много добър човек, който събира боклуците в един квартал, но има неблагоразумието да облече захвърления шинел на един убит прокурор. И оттам започват да го третират като джендър и изяжда много бой в полицията – това става малко след 1990-а. За мен основното значение на думата “джендър” е човек, който не се приспособява в живота посредством своя пол и търси отговор на свои нерешени въпроси в обществото чрез смяната на пола или на сексуалната ориентация. Човек може да бъде всякакъв – грешка на природата или грешка на ума, но когато това отива на преден план и мислим, че чрез една декларация ще оправим много неща в обществото, това за мен е глупост.С този разказ доказвам, че една конвенция нищо не прави – нито защитава, нито решава някакви проблеми.

Дарина Шнайдер с баща германец и майка българка дели живота си между двете страни. Дипломираната фармацевтка има една издадена стихосбирка на немски език, а втората – на български, ще излезе през лятото.

Аз не съм направила никакви усилия по отношение на българския език – даже майка ми не ме е учила никога – казва поетесата. – Всяка година прекарвах много време при баба и дядо и когато станах на дванайсет, накарах майка ми да ми напише азбуката и така започнах да им пиша писма. С времето езикът ми се подобри и изведнъж през 2017 г. излязоха мои стихотворения и на български. Смятам да продължавам, защото българският език ми е по-симпатичен и по-подходящ за стихотворения – може би защото всичко, което ми е важно, мило и ме вълнува, е било и е в България. Децата ми са с български баща и като стъпя на тази земя, просто съм си като у дома.

Независимо от жанра и местоположението, всички автори по някакъв начин се докосват до явленията, които бележат съвременната ни съдба.

Българската действителност, колкото вдъхновява и буди носталгични настроения в душите на писателите, толкова е и повод за тъга, защото тези, които живеят в България, имат за какво да тъгуват – казва още Ивайло Диманов. – Темите в сборника са най-различни – най-вече душевността на българина, но и един тих бунт срещу урбанизацията, глобализацията, липсата на правила. И си мисля, че сянката на нашата корупционна действителност тегне като Дамоклев меч и авторите не са тъй щастливи, че да извикат “О, соле мио!” – ако мога така метафорично да се изразя.

Снимки: Диана Цанкова