Когато научаваме за проявени доброта, човеколюбие и съпричастност, най-често се вглеждаме във времето, населявано от “старите” българи. И колкото повече отваряме съзнанието и сърцето си за миналото, посяваме надеждата, че добродетелите на тяхното време не са мъртви и можем да ги възкресим и днес.

Пенчо Семов е един от онези българи, които прегръщат ентусиазма на новоосвободеното отечество и с предприемчивост и сърце създават модерната индустрия у нас. Роденият през 1873 г., в габровското село Цвятковци предприемач не се образова в чужди университети. Но будният му ум, стремежът му да черпи знания отвсякъде и от всичко и смелостта му да “препуска” след най-блестящата идея го превръщат в успешния индустриалец, който журналистите ще нарекат “българския Рокфелер”. Той е акционер в 28 дружества и фабрики и участва в управата на четири банки и две застрахователни дружества.

Той е завършил четвърти клас, но дълго време е ходил с баща си като търговец – разказва Красимира Чолакова, автор на биографична книга за индустриалеца. – Баща му е имал търговска кантора в Тутракан и 14-годишен го оставя да управлява семейния дюкян. В града Пенчо Семов бързо възприема новото, учейки се от други търговци, и заменя селските потури и калпак с европейско облекло. Тази промяна, впоследствие ще окаже влияние върху модерния облик не само на Габрово, но и на България.

Пенчо Семов се грижи за своите служители и работници като за свои рожби. Построява им къщи, плаща за образованието на техните деца, а когато подчинените му се опитвали да върнат заемите, той се позасмивал, казвайки: “Когато Бог на вас, тогава вие на мен.”

Може би към благотворителността го обръща църквата и претърпяното в неговия живот - съвсем млад той се жени за габровката Аница Гъдева, но, за съжаление,  тя и двете му деца умират от туберкулоза – продължава разказа си Красимира Чолакова. – Пенчо Семов дарява 300 хил. златни лева за лобиране в полза на България, за да се намалят претенциите към страната ни по времето на Ньойския договор. Той също така дава 2,5 млн. лв. на църкви и манастири; създава фонд на свое име в габровската библиотека – за литература с най-новите изследвания в областта на техниката и медицината; финансира обучението на ученици в колежа “Св. Августин” в Пловдив, Априловската гимназия, училища във Варна. Не са редки случаите, когато деца на негови работници продължават образованието си с дарени от него пари. Той е и един от малкото българи, които отделят суми в полза на българската култура - спонсорира Кирил Тодоров, автор на паметника на Васил Априлов в Габрово, издържа и скулптора Йосиф Шквара, който прави мраморния иконостас в Габровската духовна община. Освен всичко това дарява вилата си във Варна на Съюза на журналистите и създава едно от първите социални заведения за безпризорни хора в София.

Благодетелят построява старчески дом за своите служители, който той нарича “старопиталище”, оставяйки една фабрика за издръжката му. Завещава и половината си имущество за благотворителност.


На 9 септември 1944 г. обаче, сякаш ураган помита целия му труд и жизнен смисъл. Държавата присвоява фабриките и имуществото му на стойност 1,9 млрд. лв., а мнозина от отлично подготвените специалисти праща в концлагер. За негова утеха той не доживява да види с очите си как от ръцете му бива изтръгнато не само материалното, но и неговата мечта.

Индустриалецът обобщава земния си път в собственоръчно написани думи:

“Аз се явих беден и цял живот творих. Борих се и победих. Моето дело е налице. Аз бях учител, без да бях педагог. Богат съм, без да съм егоист. Аз съм социален, без да съм социалист. Работих вдъхновено, без да бях поет.”, казва още Красимира Чолакова.

Някога Пенчо Семов обичал да посреща гости в разкошния парк на вилата си. И там, при чешмата с изографисания свой девиз “Любов, труд и постоянство”, ги черпел с локум в цветовете на българското знаме. За да помнят, че са българи.