В Древния Египет – ако се вярва на йероглифите, хора и богове скрепявали доверието си чрез ръкостискане. Пет хилядолетия по-късно да подадеш ръка на някого се е превърнало не просто в куртоазен жест, но и в полезен източник на информация. От начина, по който се ръкуваме, можем да почувстваме човека срещу себе си на емоционално ниво, както и да получим сигнал за откритост и добра воля.

Какво се случва днес, когато социалната дистанция ни отдалечава един от друг, карайки ни да поглеждаме с недоверие към всеки, попаднал в личния ни периметър? Радио Видин разговаря с хора от града за това, дали пандемията от коронавирус ги е накарала да преосмислят жеста, с който до неотдавна всички ние осъществявахме първия си човешки контакт.

„По силата на навика човек понякога посяга – отговаря мъж от крайдунавския град. – Въпреки че не се притеснявам, дистанцията трябва да се спазва. Когато пандемията свърши, много неща няма да бъдат същите, каквито са били.”

Здрависването е традиция по-скоро сред „старата генерация”, твърди видинчанка:

„Знаем, че чужденците се прегръщат и целуват, докато при нас това като че ли отпадна. В Румъния например, където учат моите деца, ръка не се подава на жена, тъй като не е възпитано да я докосваш.”

Поздрав с лакът, с допрени длани като в „намасте”, с поклон по азиатски – със сигурност се нуждаем от физически ритуал, с който да придружим изречените „добър ден” или „здравей”.

„Ако видя познат и той ми подаде ръка, ще му подам лакът”, казва поредният анкетиран гражданин. – Налагаме дистанция, защото Видин като граничен район и входна врата е сред първите по застрашеност от заразата. Затова и трябва да се пазим.”

С какво още можем да заменим здрависването?

„С рок поздрав – понеже ние сме рокери”, шегуват се младежи.

Някои обаче открай време избягват физическия контакт.

„Може би е достатъчно да кажем просто „здравей”. Занапред вероятно все повече ще общуваме вербално. Аз самият от хигиенни съображения дори преди пандемията съм избягвал да се здрависвам.”

Но и има и хора, които виждат в ръкостискането окуражителен жест.

„Като се запознавам бих подал ръка, не е толкова страшно”, казва един от тях.

„Ние сме в такава група, че ако ни хване страх, сме пътници – споделя възрастен видинчанин, а друг добавя: – Толкова години изградени контакти и изведнъж – да не можеш да се здрависаш. Липсва ни ръкостискането. Но по-добре да преживеем това и после да имаме контакти, отколкото да приключим преждевременно.”

Според някои паниката е по-голяма от необходимото.

„Ако имам предпазни мерки, бих се здрависал – казва друг анкетиран. – Не трябва да има паника. Това е традиция при нас – някои народи са по-студени, но здрависването ще си остане на Балканите.”

„Ръкостискането е задължително, за да изградиш уважение към човека срещу теб”, обобщава един гражданин.

Ще свикнем ли да се поздравяваме от дистанция или някой ден, когато коронавирусът си отиде, отново ще си имаме доверие? Каквото и да се случи, със сигурност ще ценим повече малките жестове, които ни предават невидими послания и ни приближават един до друг.

Редактор: Диана Цанкова /по анкета на Генади Вельов от БНР- Видин/