За мнозина не е известно кои са истанбулските или българите от Цариград, както българи, руси и други славянски народи исторически са наричали града край Босфора.

В периода, в който Истанбул е бил столицата на Османската империя, към града се стичат хора от всички националности в империята, включително и българи. Постепенно, от края на 18 в. нататък, започват да пристигат опитни млекари, зеленчукопроизводители, занаятчии, пекари и хлебари, които се прочуват с уменията си и стават неразделна част от социалната тъкан на града.

Образувалата се общност играе важна роля в развитието на българската просвета, както и борбите за създаване на независима от гръцката българска църква. В края на 19 век общността на цариградските българи има значителен принос за изграждането на уникалната Желязна църква на брега на Златния рог в Истанбул. В апогея си общността е наброявала около 40-50000 души и историци се шегуват, че Истанбул е бил градът с най-многобройно българско население по това време.

Постепенно обаче, след създаването на Третата българска държава (1878 г.) и особено след Балканските войни, много от цариградските българи напускат Истанбул в посока към България. Връзките с България на тези, които остават, са силно затруднени през Студената война когато Анкара и София са от двете страни на Желязната завеса.

Значение за намаляването на българската общност в турския мегаполис има и затварянето на последното българско училище в Истанбул през 1972 г. В наши дни са останали едва около 400 души, казва Верджихан Зифлиоглу.

Изпълнената с превратности история на тази общност е привлякла вниманието на младата турска журналистка, която е автор на наскоро излязла книга „Децата на загубеното време & Истанбулските българи“.

В интервю за Радио България Верджихан Зифлиоглу си спомня, че когато е била малка, баща ѝ е показал красивата сграда на Българската Екзархия в Истанбул. По-късно като журналист в популярния вестник „Хюррийет“ тя започва проучване по темата, вследствие на което се ражда книгата ѝ. Турското общество не знае много за българите в Истанбул, казва Верджихан Зифлиоглу:

„След излизането на книгата, която стана една от най-четените в голяма верига книжарници в Турция, много хора бяха шокирани в пълния смисъл на думата и ми задаваха въпроси за това кои са тези „истанбулски българи“ – дали това са турците, преселили се от България в Турция по различно време или дошлите след 1990 г. като трудови имигранти от България хора от турски етнически произход.“

Това, че информацията за българите в Истанбул е оскъдна, според Верджихан Зифлиоглу е „голяма загуба от историческа гледна точка“. За да я компенсира, тя започва да изследва „човешките дири в историята“ чрез разговори с членовете на общността. Акцентира и върху силното влияние на Вселенската патриаршия в Истанбул върху българската общност в града. От друга страна, произходът на много от цариградските българи е от земите на географската област Македония, които тогава са били в рамките на Османската империя, а днес са разпределени между България, Гърция и Република Северна Македония. Поради това, мнозина от днешните цариградски българи имат интересна смесена идентичност, смята турската журналистка. Желанието ѝ е да покаже, че „без значение на расата, религията, трябва да защитаваме малцинствата във всяка култура, тъй като всеки човек и всяка култура остават своята следа в историята.“

Както разказва Верджихан Зифлиоглу, „нямам машина на времето, но се опитвам да се върна назад в историята със средствата, с които разполагам“. Книгата „Децата на загубеното време & Истанбулските българи“ за нея е тази капсула за пътувания във времето.

Снимки: личен архив