Там, където Странджа планина и морето се срещат, оградено от дъбова гора, се намира едно от най-големите тракийски светилища Бегликташ. То е само на 4 км южно от от гр. Приморско, на около 40 км от Бургас, разположено на най-високата част на издадения в морето Маслен нос, в границите на ловно стопанство Аркутино. Наименованието идва от турските думи „беглик“ (данък в натура) и „таш“ (камък), тъй като по времето на Османското владичество на мястото турците събирали данък върху добитъка от българското население. Бегликташ е пряко свързан с култа към бога Слънце, затова избрахме да ви отведем там в деня на зимното слънцестоене (22 декември), когато според сведенията предците ни чествали деня на възраждащото се Слънце.

Преди около 70 млн. години, земите в околността били на дъното на море. От планинския масив, в близост до днешен Бургас, избухва вулкан и огромните парчета лава, които бълват във въздуха веднага застиват, а самата магма ги донася и оформя в масиви. Така, с течение на годините, в резултат на изветрянето и слънчевите лъчи, се образували причудливите природни феномени. Заради сиенитния състав на скалите и енергийното им въздействие, мястото било използвано в древността за извършване на ритуали. Те били свързани с плодородието, равноденствието и смяната на сезоните. Счита се, че там се намирало основното светилище на тракийското племе скирмиани, известни като най-древните металурзи в Древна Тракия.

„Първите податки за мястото са от XIV в., преди н.е. – разказва Борислава Кирова, уредник на Историческия музей в Приморско. – След Освобождението на България през 1878 г., светилището става известно благодарение на чешкия изследовател Карел Шкорпил, който, заедно с братята си Херман и Владислав, полагат основите на българската археология. Те изследват културните пластове по река Ропотамо и забелязват един от валуните на светилището, под формата на обърнато сърце. Кръщават го Апостол таш. Оказва се, че това е един от най-големите мегалити на Балканския полуостров, където траките са се прекланяли пред бога Слънце. В деня на лятното слънцестоене, при изгрева, слънчевият диск може да бъде видян в отвора на мегалита. Точно тогава траките правели ритуали, свързани с богинята Майка и бога Слънце. Счита се, че именно там посветените преминавали от земния в подземния свят.“

Съвременните проучвания на скалния комплекс започват прз 1972 – 1973 г., в рамките на Ареологическата експедиция „Аполония – Странджа“, под ръководството на проф. Александър Фол, но едва едва през 2002г. светилището става известно. Тогава археоложката Цоня Дражева от историческия музей в Бургас, заедно с екипа си подрежда падналите мегалити по предполагаемите им места. Изработен е общ план на светилището и разположените в него обекти с тяхното предназначение. Сред тях са жертвеникът, тронът, свещената площадка, менхирът със стъпката на бога Слънце, вдлъбнатините по голямата скала, отражение на съзвездието Плеяди и брачното ложе:

„Самото брачно ложе е сякаш в една стая, скрито от погледите на хората. Непосредствено преди него има две есхари, където принасяли даровете – продължава разказа си Борислава Кирова. – Това били семена, билки, ядки, цветя, носени в глинени съдове, които били разбивани на самото място, като част от ритуала. На свещената площадка, осеяна от множество улеи, траките смесвали четири свещени течности – вода, вино, мляко и зехтин. 

Водата символизирала водните стихии, млякото – въздуха, растителното масло – огъня, а виното – земята. По улеите течностите се събирали в общо вместилище до пълното им смесване, за да съставят Космоса.“

В деня на лятното слънцестоене, жрецът заставал в свещената пещера – Утроба, намираща се зад Апостол таш. Заедно с първите слънчеви лъчи, той се появявал в центъра на мегалита. 

Този ритуал символизирал раждането на Хероса от Утробата. Времето за ритуалите се определяло от слънчевия часовник, където някога били разположени 16 плочи. Мястото било много важно, защото именно там оракулът правел своите гадания и предсказания, според месеца и деня в годината. 

Племето избирало своите „просветени“, благодарение на т.нар. лабиринт, в североизточната част на светилището:

„Няколко пъти в годината там водели 14-16 годишни момчета, които преминавали с вързани очи през различните изпитания – продължава Борислава Кирова. – В едно от тях била пресъздавана легендата за Орфей, който слязъл в царството на мъртвите да търси своята любима Евридика. Много било важно и по какъв начин избраните ще преминат през десетметровия процеп. 

Издълбаните в скалата на ритуалната площадка Плеяди, също били част от изпитанията, а момчетата, които успявали да ги открият, ставали съгледвачи.“

Самото светилище просъществувало до V век от н.е., когато териториите стават част от Римската империя. С навлизането на християнството през IX век, в малкия залив е построена църквата „Св. Параскева“. До останките ѝ в закътания залив отвежда малка пътечка от светилището.

Снимки: museumprimorsko.bg и архив