На 3 март 1878 г. държавата България възкръсва на европейската политическа карта. Сбъдва се мечтата за Освобождение, за която са се борили и загинали хиляди български книжовници, просветители и революционери.

„От гледна точка на съвременна България не трябва да забравяме, че целият свят е бил изненадан от зрелостта на българското общество да създаде своя държавност – подчертава историкът проф. Андрей Пантев. – Въпреки всички огорчения, разочарования, несбъднати блянове ние успяхме да покажем, че можем да се самоуправляваме и да създадем една система, при която се реализира името българин, забравено през дълги векове на един мрачен период под управлението на чужда и враждебна власт.”

В средата на XIV век, когато страната България е силно разпокъсана и отслабена от безкрайните битки с Византия, на политическата сцена излиза нов силен играч – Османската империя. Българските владетели започват съпротива, но войната, която водят до 1396 г., приключва с гибелта на Второто българско царство. България първа от балканските държави попада под османска власт и преустановява своето съществуване за пет века.

Българите не спират да се борят за възстановяване на своята държавност, вдигайки редица неуспешни въстания още през първите десетилетия на османското владичество. През 1875-76 г. настъпват тежки времена за Османската империя. Покорените балкански народи се вдигат на бунт. 

На 20 април 1876 г. в България избухва Априлското въстание, смятано за връх на национално-освободителното ни движение. Жестокото му потушаване предизвиква широк отзвук. Руският император Александър II обявява на Османската империя война, която става освободителна за България.

„Тази възвишена идея за възкръсването на българската държава е проява на истински патриотизъм – категоричен е проф. Пантев. – В нашата история няма само светлина, има и мрак. Има не само героизъм, но и унизително коварство. Ние трябва да помним и отдаваме почит на всички загинали в борбите за Освобождение, а не на онези, които са се криели и пъдели въстаниците, бунтовниците и революционерите от своите домове.”

През 1877 г. руските войски преминават Дунав, и Свищов става първият освободен град. Повече от половин година продължават боевете при връх Шипка, особено ожесточени са героичните сражения за Плевен. В началото на 1878 г. е освободена и бъдещата столица на свободна България – град София. На 19 февруари (3 март по нов стил) 1878 г. в градчето Сан Стефано е подписан мирен договор, който слага край на Руско-турската война от 1877-78 г. и петвековното ни робство.

„На 3 март дължим признателност, историческа благодарност, синовен поклон на всички онези знайни и незнайни воини, загинали за свободата на България. Дължим им идеята, че не са живели и загинали напразно. Каквото и омерзение да изпитваме от съвременния свят, ние сме особено място на политическата карта на европейския континент – казва проф. Андрей Пантев. – Светът не е длъжен да знае за 3 март, ние трябва да помним този ден. Но все пак трябва да се знае, че има хора, които са умирали за това днес да има знаме и химн, парламент и чествания.”

За първи път Освобождението се чества във Велико Търново на 19 февруари 1879 г. С решение на Народното събрание през 1991 г. 3 март е обявен за национален празник на Република България.

Снимки: архив, vasilgoranov.com и БГНЕС