След освобождението на страната (1878 г.) още в първата българска конституция – Търновската, са заложени модерни и демократични норми на всеобщо избирателно право, като до Първата световна война депутатите са избирани мажоритарно. С годините законодателство се усъвършенства. Избирателните бюра стават все по-достъпни, което повишава активността – от 20% при първите избори през 1879 г. до над 50%, та дори до 80 % в началото на ХХ век. Любопитно е, че първите бюлетини се попълвали от самия избирател или от партийните агитатори.

„Бюлетините наистина били ръкописни и на теория всеки избирател е трябвало да бъде грамотен – обяснява историкът д-р Светослав Живков от Софийския университет „Св. Климент Охридски”. – На практика обаче законът не задължавал избирателя сам да си напише бюлетината. Т.е. той е могъл да я внесе попълнена. При 3% грамотност сред мъжкото население тогава това било масова практика. В Италия е било същото. Дори там неграмотността е била още по-голяма. 

Цветните бюлетини се въвеждат в един пакет от реформи между 1909 и 1913 г. Част от реформата е и приемането на пропорционална избирателна система. Идеята на цветните бюлетини е била да улеснят неграмотните избиратели – да се ориентират по партийния цвят. Появяват се печатните бюлетини, въвежда се и задължителното кандидатиране на желаещите да станат депутати. В условията на мажоритарна система всеки, чието име го имало на бюлетината, се броял за кандидат. Това е водело и до злоупотреби, до разкриване тайната на вота. Но ако някое име, което не е регистрирано от съда като кандидат, фигурира в бюлетината, тя автоматично се смятала за невалидна.”

България е сред първите страни в света, които въвеждат пропорционалната система, заедно със Сърбия, Швеция, Финландия, Белгия и Куба. Идеята е да се повиши демократичната представителност на вота, защото при мажоритарната система се анулират голяма част от подадените гласове за отпадналите кандидати, а изборният резултат се изкривява.

„При мажоритарна система в многомандатни райони обикновено първата сила, която най-често е и управляваща, в първите години на ХХ век печелела средно около 45-50% от гласовете. Понякога обаче тя си осигурявала по 80% и повече от мандатите. Това било проблем и в Европа и затова част от страните въвеждат едномандатни райони, вместо пропорционална система. Другата част от държавите, сред които е и България, предпочитат да запазят многомандатността. Има и един втори мотив в тази пропорционална система – при нея самите партийни лидери по-лесно се избирали.”

Историкът обяснява, че при мажоритарната система често се е случвало опозиционната партия да бъде представена в парламента от няколко депутати от провинцията, а не от лидерите, които са в София или други големи градове. Това пораждало недоволство както от самата партия, така и от партийния елит, който не получава адекватно представителство.

Впечатляващо е, че още през 1912 г. в българската пропорционална система е добавен и мажоритарен елемент – избирателят е имал право да зачеркне нежаланите кандидат-депутати в партийната листа.

„На езика на политолозите това се нарича многократна негативна преференция. Тоест ние нямаме възможност като избиратели да издигаме кандидати, които харесваме, но можем да задраскваме нежеланите – обяснява Светослав Живков. – И ако един кандидат е с повече от половината от негативния вот за дадена партия в района, дори да фигурирал като първи в списъка, ставал последен. По този начин най-нежеланите кандидати не получавали подкрепа от избирателите. 

През 1923 г. се въвежда друга промяна – намалява се броят на мандатите, излъчвани от един избирателен район, като от 15 те стават 3. Реформата е направена, за да засили представителството на управляващите и е известна като реформата на Александър Стамболийски – пропорционална система, довеждаща до мажоритарни резултати с изключително голям бонус за първата сила, т.е. в полза на БЗНС.”

Как са избирани парламенти, дори при безпартиен режим и дали управляващите в България винаги са били обречени да спечелят изборите, ще научите в продължението на разговора с д-р Светослав Живков.

Следва продължение.