Началото на тази история за словолюбието, идентичността и корените, които пазим, дори когато не си даваме сметка за това, започва преди повече от 6 години в Чикаго, САЩ в редакцията на българския публицистичен сайт eurochicago.com. В неговата литературна рубрика, под редакторството на журналиста Мариана Христова, са публикувани десетки разкази на българи от целия свят, които представят голямата палитра на българското въображение и поглед към минало, настояще и бъдеще. Постепенно се заражда идеята тези текстове да бъдат събрани на едно място, като добре нарисувана картина. А зад финансовото й реализиране застават българи от България и чужбина – д-р Виктор Хинов от Индианаполис, Индиана, Петър Стаматов основател и собственик на ЕвроЧикаго, Мариана Христова, Катя Донкова, която днес живее Германия и мн.др.. Така през 2016 година се появява „Черга пъстроцветна“, последвана от „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019) и „Възвръшенци“ (2020). А само преди дни в София (на 27 август) беше официално представен шестият сборник с разкази и поезия – „Нистинари“. Името на книгата не е с правописна грешка, а е взето от заглавния разказ в сборника, написан от д-р Виктор Хинов, който разказва за хипотезата, че нестинарството означава истинност и хората, които го практикуват са истинските носители на християнската вяра в противоборство на езическите практики от миналото.

„Нистинари“ съдържа 42 разказа и 48 стихотворения на 72-ма български автори от 15 страни и 6 континента. Книгата представя поредна извадка от съвременната българска литература, създавана в различни страни по света през последните 18 месеца. И този сборник, както и предишните, включва творби и на известни утвърдени имена, и на почти неизвестни автори. 29 от авторите от страната и чужбина за първи път влизат в поредицата, обяснява редактора на изданието Мариана Христова.

„Българският език е част от идентичността ни. Той е част от завръщането към корените ни. Освен това човешкото въображение, както знаем, не познава граници. Има разкази, които ни потапят в живота в странство, написани от хора, които никога не са били емигранти. През всички тези години сме имали автори от турски произход, помаци, арменци, които са израснали в България, владеят българския език до съвършенство и имат таланта да пишат. Професиите на всички са най-различни, биографиите им също, но всичко това изгражда палитрата наречена България“ – разказва Мариана Христова.

Тази инициатива е наистина едно добро дело, казва журналистката и признава, че не е било лесно през годините да го поддържат живо. „Всяка година пред нас е стоял въпросът –  дали ще има пак книга или няма да има“ – казва Христова и уточнява, че нито едно издание до момента не е било подкрепено финансово от българска държавна институция и това е причината тиражът да бъде ограничен. И въпреки това неведоми са пътищата на словото – и настоящият сборник, както и предишните книги вече са част от фондовете не само на „Националната библиотека“ в София, но и на Конгресната библиотека на САЩ във Вашингтон, на обществени библиотеки в Чикаго и на библиотеката на Тараклийския университет в Молдова.

Разбира се, актуалната тема за пандемията и различния ни начин на живот присъстват в последния том. Погледът върху случващото е по-скоро ироничен, на моменти дори митологичен, разказва Мариана. Всичко се отразява в думите – казва тя и продължава: „Има и творби, които имат политически привкус относно ситуацията в България. Има и такива, които са отражения на случващото се във Великобритания“. А на метафоричния въпрос, провокиран от заглавието на сборника – Каква е жаравата, по която ходим днес, и за здраве ли се надяваме? – Мариана категорично отговаря:

„Това, което ни се случва от края на 2019 година насам, по мое мнение, е време за избор, в което човек трябва да се опита да намери своя път и да не се оставя на страховете. А като журналист ще си позволя да кажа – не мисля, че потребителите на информация, колкото и тя да е богата, правят информиран избор в ситуацията, в която се намират. Въпреки всичко не бива да губим кураж и вяра и в крайна сметка трябва да пазим връзката с това, което сме. Защото ние не сме само тела. Страхът е лош съветник. Каквото и да ни се случва трябва де се опитваме да се уповаваме на културните си корени. Без значение от политическата, икономическа или социална ситуация в страната ни. Културните ни корени са нещото, което си струва да разкажем и покажем на онези, които са готови да го чуят.“