Един от най-ярките български композитори, неуморен общественик, ръководител на музикалнокултурни институции, акад. Петко Стайнов остава в нашата история като създател на творби, дълбоко свързани с българското като мелодичен и метроритмичен заряд. „Тракийски танци“ – първото произведение, което пише в родния си Казанлък, след завършването на Дрезденската консерватория, и до днес е сред националните музикални символи. Стайнов е автор на първите хорови балади в нашата професионална музика, на знакови хорови песни, симфонични сюити, поеми и др.

Загубил зрението си на 11-годишна възраст, той е изпратен в Института за слепи в София, където усилено изучава музика. Продължава в Германия, а след завръщането си в родината изнася клавирни концерти, композира, включва се активно в музикалния живот.

На 1 декември се навършват 125 години от рождението му, отбелязани с концерти, чествания и научна конференция, проведена онлайн и насочена преди всичко към изпълнителското изкуство – как звучи музиката на Стайнов в нашето съвремие, мястото ѝ в репертоара на известни състави, в програмата на национални и международни фестивали. „Беше представена и цялостната дейност на Фондация „Петко Груев Стайнов“ – научихме от модератора на конференцията д-р на изкуствознанието Елисавета Вълчинова-Чендова, професор в Департамент „Музика“ на НБУ и в сектор „Музика“ при Института за изследване на изкуствата – БАН, изследовател на българската музика, автор и редактор на редица трудове, посветени на Петко Стайнов.

„Петко Стайнов принадлежи към тази генерация композитори, които неслучайно днес определяме като класици – те формират българския национален музикален стил“ – разказва проф. Чендова.

„Делото на Стайнов е фундаментално по отношение на композиторското творчество у нас. Той е първият председател на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика“, основано през 1933 г. и поставило началото на творческия живот, който по-късно се реализира от Съюза на българските композитори. Има основополагаща роля за формирането на българската музикална култура със своите наистина стратегически идеи. Например – за развитието на хоровото дело. Той е в ръководството на Съюза на народните хорове при създаването му, а от 1933 г. е негов председател. Наред с цялостно разгърнатата си дейност в тази област, контактът му с хоровите състави е изключително важен за самото им съществуване, освен това, по негова идея се създават немалко хорове. През 1941 г. е избран за академик, по негова инициатива се създава Институтът за музика при БАН. Като пръв директор, Стайнов очертава две изключително важни насоки – изучаването на нашето минало и съхранението на българския фолклор. Композиторът е първият директор  на Народната опера, под чиято „шапка“ тогава е и Софийската филхармония.“

Проф. Чендова подчерта също огромната роля на Фондация „Петко Груев Стайнов“, създадена от наследниците на композитора, както и работата на специалистите, привлечени от организацията:

„Благодарение на активната дейност на Фондацията и екипа ѝ, част от който съм и аз, имаме налице електронен архив – дигитализирани нотни текстове на произведенията му, пълен опис на творчеството и пр. Трябва да подчертая, че работата с този архив е по-сложна, защото композиторът е използвал Брайловата азбука. Бяха отпечатани различни ноти, статии, документи, базирани на новооткритите източници. Сред тях е големият сборник „Петко Стайнов в паметта на времето“, в който са всички публикации за него – от първата рецензия, публикувана през 1924 г., до 2009 г., когато излезе сборникът.“

Задълбочената работа с архива на Петко Стайнов, събран в ноти и слово, означава също докосване до човешките качества, които, независимо от трудностите, са изградили този изтъкнат творец.

„Постъпих в Института няколко месеца след като акад. Стайнов си беше отишъл от този свят – спомня си проф. Чендова. – Имах може би най-ценния шанс – да бъда сред хората, които са работили с него, някои – от самото основаване на ИМ. Бях свидетел на възхищението и респекта, които изпитваха към него, разказваха ми как безпогрешно е усещал лъжата, как е подкрепял колегите си и винаги е „подавал ръка“. Той е успял в нещо много трудно – да преодолее и трансформира липсата на зрение, но това може да направи само човек свръхинтелигентен и толкова надарен, какъвто е бил той. Разглеждайки приноса му като строител на съвременната музикална култура, винаги съм се учудвала на неговата интуиция и прозорливост. Всичко, което е създал, можем да видим реализирано като организация на нашия музикален културен живот през 50-те и 60-те години в областта на оперното, симфоничното, хоровото дело, насоките в сферата на музикознанието и т. н. Колкото до хората от обкръжението му – той винаги е бил колегиално и добронамерено настроен към всички. Особено интересни са отношенията му с другите композитори от Дружеството „Съвременна музика“. Малко се знаеше за това, до момента, в който бяха открити поредица писма на Димитър Ненов, в които той споделя със Стайнов неща, които би доверил само на най-близък приятел. Има и снимки  – например семейна разходка в Борисовата градина с Любомир Пипков и съпругата му, както и свидетелства за близки приятелски отношения със семейството на акад. Марин Големинов и др.“