Колко ли още талантливи личности, дръзнали да съизмерят себе си в елитарната среда на утвърдени с векове култури и да вградят в тях своя камък, ще изплуват от затрупаното с невежеството и жестокостта на един човеконенавистен режим минало? Художникът Георги Велчев – определян днес като европейски артист и новатор за българското изкуство, е само поредният сред тях.

Роденият преди 130 г. творец дочаква дълго отлаганата си реабилитация благодарение на изкуствоведа Румен Серафимов, който се заема да проучи и възстанови изоставения музей в родния му варненски дом. И пред очите на изследователя се появяват неподозирани свидетелства за един вълнуващ, изстрадан и силно креативен живот, както се изразява самият той.

Георги Велчев произхожда от жеравненски род. След като родителите му се преселват в морската столица, баща му отваря първата книжарница в града. Още като ученик бъдещият художник посещава Ермитажа и Третяковската галерия и това, според собствените му думи, предопределя избора му на житейски път. Двама големи живописци – Иван Мърквичка и Стефан Иванов, пък поставят академичните основи в дейността му на творец. Георги Велчев принадлежи на поколението художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, които в първите десетилетия на ХХ век се противопоставят на традиционния реализъм, опитвайки да внесат енергия от европейския модернизъм. Затова и през 1920 г. той заминава за Париж.

Едва ли има друг български художник, който да е пътешествал през повече страни и континенти, убеден е изкуствоведът. В Германия Георги Велчев е поканен от Хайнрих Фогелер да се присъедини към знаменитата му артистична колония във Ворпсведе и за кратко става част от значими културни процеси. А в Ню Йорк прекарва цели осем години, където прави самостоятелни изложби и участва в групови експозиции. Икономическата криза в САЩ обаче го подтиква през 1932 г. да се завърне в родината. Така в дългия си път към бащиния дом той посещава редица страни, сред които Австралия и Китай, успява да представи и две изложби – едната в Париж, а другата в Лондон. За съжаление, на един от корабите изчезват два куфара, пълни с негови творби.

На родна земя Георги Велчев пътува в села и градчета, рисува изключително много, представя големи изложби, творбите му се търсят, включително в царския двор.

„Обогатен от познанието за огромното културно пространство на света, с особена, тъжна аристократичност, той съзерцава чрез изкуството си живота на малкия български свят”, казва Румен Серафимов. В този негов микросвят особено място намира морето със своите светли и тъмни, бурни и спокойни лица, срещата на вълните със самотния скалист бряг.

След 9 септември 1944 г. новият режим го бележи с клеймото на интелигентния и свободен човек, живял на Запад.

„Той започва да изпитва психологически репресии – продължава разказа си изкуствоведът. – Не му се откупуват работи, след 1946 г. не прави повече изложби. Въпреки това не спира да работи. Неговото изкуство се променя, последните му творби са много мрачни, много наситени с горчивина и с тежки емоционални състояния.”

В последните си години (той си отива през 1955г.) Георги Велчев помръква и губи жизнения си дух, макар творческата самота и неудовлетвореността да го съпътстват през целия му живот. Художникът “обезлюдява” своите картини – те нямат нужда от човешкото присъствие.

“В картините му се усеща едно самотно тайнство – казва още Румен Серафимов. – Той носи в себе си самотата на високоинтелигентен и чувствителен човек, който остава сам през целия си живот. В своето пътешестване той иска да избяга от някаква своя неудовлетвореност, да преодолее някаква липса в чувствата и страстите, търсейки високи изживявания, срещи, общуване. Така остава усещането за духовния човек, който се стреми към красотата, към много по-високи измерения на живота и макар и в други общества, има щастието да ги срещне.”

Снимки:  Галерия и къща-музей „Георги Велчев“